Дневникът на капитан Блъд

Най-трудна беше първата част от прехода, когато в продължение на шест дни пътят им минаваше през стръмни планини и трябваше с труд да се изкачват от едната страна, за да се спускат също така трудно от другата. На седмия ден си починаха в едно голямо индианско село, където живееше кралят или главният касик на дариенските индианци. Когато Брасо Ларго му обясни къде отиват, той ги прие и се отнесе към тях с почит и уважение. Бяха разменени подаръци — ножове, ножици и мъниста от едната страна срещу банани и захарна тръстика от другата; после пиратите продължиха пътя си, подсилени още няколко десетки индианци.

На другата сутрин стигнаха реката Санта Мария, по която заплаваха с флота от около седемдесет канута, доставени от индианците. Но този начин на пътуване отначало не им даде удобствата, на които се бяха надявали. През целия този ден и на следващия те се принуждаваха често да слизат от лодките и да ги пренасят през плитчини или скали и дървета, препречили течението. Накрая реката стана напълно плавателна, широка и дълбока, а индианците хвърлиха прътовете, с които дотогава бяха направлявали канутата, и извадиха весла.

И така най-после през нощта стигнаха на оръдеен изстрел разстояние от Санта Мария. Градът беше разположен по брега на реката, на около половин миля зад следващия завой.

Пиратите се заеха да разтоварят оръжията, които бяха привързали в канутата, оръдейните затвори, сандъците с куршуми и роговете за барут, добре опаковани и залети с восък. След това, понеже не посмяха да запалят огньове, за да не издадат присъствието си, те разставиха часови и легнаха да починат, преди да се зазори.

Блъд се надяваше да изненада напълно испанците, да завземе града, преди те да се подготвят за отбрана, и така да спечели безкръвна победа. Тази надежда обаче беше провалена, когато се зазори и чуха в далечината залп от мускети и биенето на барабани в града, които предупредиха пиратите, че не са се промъкнали до испанците толкова незабелязано, колкото си въобразяваха.

На Волверстон се падна честта да води предния отряд и двадесетина от неговите хора носеха запалителни бомби — плитки цилиндрични тенекии, пълни със смола и барут, — докато други тикаха напред оръдията, поставени под командуването на Огл, артилериста от „Арабела“. След него вървеше отрядът на Хагторп, а отрядът на Ибервил беше най-отзад.

Минаха с бърз ход през гората до края на саваната, откъдето може би на около два фърлонга27 разстояние видяха своето Елдорадо28.

Видът му беше разочароващ. Нямаше го красивия град на Нова Испания, който бяха очаквали, а само куп едноетажни дървени постройки с покриви от палмови листа и захарна тръстика, струпани около една черква и защитавани от укрепление. Селището съществуваше само като приемателна станция за златото, което добиваха в съседните планини, и имаше малко други жители освен гарнизона и робите на работа в златоносните находища. Почти половината територия на градчето се заемаше от земленото укрепление, което беше построено с лице към реката, но страните му бяха обърнати към саваната. За подсилване на защитата срещу твърде враждебните дариенски индианци Санта Мария беше заобиколена от здрава ограда, висока около дванадесет фута, с отвори през чести интервали за стрелба с мускети.