Дневникът на капитан Блъд

Сам се беше изправил зад масата и държеше дясната си ръка зад гърба.

— Много се забави! — изръмжа той. — Какво те задържа?

Каюзак беше блед и задъхан, сякаш е тичал. Блъд с пренапрегнатото си съзнание разбра, че не е тичал, потърси друго обяснение и отгатна, че състоянието му се дължи на страх или възбуда.

— Бързах — отвърна французинът. — Но сам бях жаден и останаха да се напия. Ето ти виното.

Той остави кожената кана върху масата.

И в същия миг Сам го застреля в сърцето почти от упор.

Надигна се облак дим, острата миризма на барут нахлу в гърлото на Блъд, като го накара да се закашля. И той видя картина, която щеше да запомни до края на живота си, Каюзак лежеше по лице на пода и крайниците му потрепваха конвулсивно, а Сам се наведе през масата и се вгледа в него с усмивка върху дългото си, животинско лице.

— Не поемам никакви рискове с френски свини като тебе — обясни той, сякаш жертвата му все още можеше да го чува. После остави пистолета и посегна към каната. Вдигна я до устата си и изля голяма глътка в пресъхналото си гърло. Остави съда и шумно млясна с устни. След това усети някакъв горчив вкус, направи гримаса и внезапно в съзнанието му проникна страх, който се изписа по лицето му. Грабна отново каната, навря нос в нея и подуши шумно като куче по следа. После с разширени от ужас очи погледна втренчено Блъд, лицето му доби цвят на волска кожа и със страхотен глас изкрещя последната си дума:

— Мансаниля!24

След това се извъртя и със страхотни, смразяващи кръвта псувни захвърли каната с останалото съдържание върху мъртвеца на пода.

Миг по-късно Сам се преви от болка, а ръцете му се впиха в стомаха. Когато се съвзе, без да мисли вече за Блъд или за нещо друго освен за болките в корема си, той залитна през стаята и отвори широко вратата. Усилието сякаш увеличи агонията му. Спазмите го присвиха отново, докато гърдите му опряха в колената, и през цялото време викаше, отначало изричаше псувни, а после започна да издава само нечленоразделни животински звуци. Накрая се просна на пода, започна да бълнува и да се гърчи като обезумял.

Капитан Блъд го изгледа мрачно — смаян, но не и озадачен. Загадката не се нуждаеше дори от разкритието на единствената дума, произнесена от Сам. Всичко бе напълно ясно.

Никога поетичната справедливост не би постигала тъй бързо и уместно двама разбойници. Каюзак беше сипал във виното отрова от плода на дървото мансаниля, което толкова лесно се намираше в Тортуга. За да бъде свободен да сключи сделка с капитан Блъд и да осигури за себе си целия откуп, предлаган от капитана, той уби съучастника си в същия миг, когато неговият съдружник го застреля със същото намерение.

И ако дължеше много на собствения си ум, капитан Блъд дължеше още повече на щастието си.

Постепенно и бавно, както се стори на вързания зрител, макар всъщност това да стана много бързо, движенията на отровения вече отслабваха. Скоро се превърнаха в отделни спазми. Накрая замряха напълно, престана и дишането му, което към края се придружаваше от хъркане. Той остана сгърчен и неподвижен до вратата.