Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Може и да се наложи — отвърна Ричър. — Едва ли ще е град, който никога не спи. По-скоро селце, което никога не се събужда.
Така и не разбраха кое от двете е вярно, защото изобщо не стигнаха до там. Само минута по-късно се натъкнаха на един от типичните проблеми на тесните шосета.
> 29
Търнър излезе от поредния завой и рязко натисна спирачката. На няколко метра пред колата стърчеше прът със сигнален фенер. На известно разстояние от него се виждаше още един, а още по-нататък светеха фарове, насочени в странни посоки — един чифт право нагоре към черното небе, а втори хоризонтално, но напречно на пътя.
Търнър заобиколи двата фенера и спря. Двойните тръби на ауспуха тихо боботеха. Вертикалните фарове принадлежаха на някакъв пикап, който беше кацнал в канавката, изправен на задницата си. Подът му се виждаше съвсем ясно — мръсен, покрит с тръби и жици с неизвестно предназначение.
Хоризонталните фарове бяха на друг пикап, голям и тежък, с двойна кабина, който беше препречил пътя под прав ъгъл. На теглича му беше окачено стоманено въже, опънато нагоре. Другият му край беше вързан за предното окачване на вертикално изправения автомобил. Целта им е да го дръпнат, за да падне обратно на четирите си колела, отгатна Ричър. Като отсечено дърво. След това щяха да го изтеглят от канавката. Но геометрията щеше да бъде трудна. Въжето трябваше да бъде късо заради тесния път. Но ако беше късо, пикапът щеше да падне върху каросерията на спасителя си. Освен ако последният не дръпнеше малко напред точно в същия миг, без обаче да хлътне в насрещната канавка. Казано иначе, пред очите им щеше да се разиграе един доста сложен автомобилен балет.
На местопроизшествието присъстваха трима мъже. Единият седеше на банкета с наведена глава, подпрял лакти на коленете си. Шофьорът на вертикалния пикап, предположи Ричър. Все още замаян от катастрофата, а може би пиян или надрусан. Другите двама бяха неговите спасители. Единият беше зад волана на големия пикап, извил глава назад и с ръка на вратата. Другият обикаляше автомобила отляво и отдясно, подготвяйки се да ръководи операцията.
Ежедневна история, помисли си Ричър. Или по-скоро еженощна. Прекалено много бири или малко повечко дрога, а може би и двете. След това идва ред на тъмния, изпълнен със завои път. Едно малко по-бързо влизане в някой от тях е достатъчно. Човекът панически натиска спирачките, задните колела под празната каросерия блокират, през зимата улеснени и от тънка коричка лед върху платното. Следва завъртане и канавката. После идва ред на трудното измъкване от изправената под неестествен ъгъл седалка и дългото спускане по страницата на вертикално изправената кола. След това остава да се набере номерът на приятеля с големия пикап и да се чака.
Общо взето, нищо особено. Такива неща се случваха всеки ден. Местните явно знаеха какво правят въпреки трудностите от геометрично естество. Със сигурност го бяха правили и друг път. А може би много пъти. Ричър и Търнър щяха да се забавят най-много пет-десет минути. Това беше всичко.
След което се оказа, че съвсем не е всичко.
Седналият на банкета бавно отчете появата на нов чифт фарове, вдигна глава и присви очи. Светлината очевидно го заслепи, защото се обърна в обратна посока.
После отново погледна.
Изправи се на крака, олюля се и направи една крачка към тях.
— Това е колата на Били Боб — извика той.
Спря на място и заби поглед в лицето на Търнър. После измести очи по посока на Ричър, разкрачи крака и вдигна дясната ръка над главата си, сякаш да прогони облак летящи насекоми.
— Кво правите в нея?! — изрева той.
Което прозвуча като _копрайтней_ или нещо подобно. Може би заради развалени зъби, алкохол, дрога или трите заедно. Ричър не беше сигурен. После прояви интерес и онзи, който се готвеше да ръководи операцията. Шофьорът на пикапа с двойната кабина също слезе и тримата образуваха нещо като полукръг на няколко крачки от предната броня на корвета. Всичките бяха слаби, жилави и уморени, облечени с ватени елеци върху избелели пуловери, с дънки и ботуши. Носеха плетени шапки. Замаяният беше висок някъде около метър и седемдесет, директорът на операцията метър и седемдесет и пет, а шофьорът на пикапа — около метър и осемдесет. Съответстващи на размерите S, М и L в някой евтин каталог за работно облекло.
— Прегази ги! — заповяда Ричър.
Търнър не реагира.
— Това е колата на Били Боб — рече шофьорът.
— Вече го казах — прогърмя замаяният.
_Фешегокаах_.
Наистина гръмогласно.
Може би ушите му бяха пострадали при катастрофата.