Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Идете в участъка да видите какво става с провизиите.
Със същата енергия би изрекъл и военна заповед. Полицаят изчезна под дъжда. Тогава кметът седна на земята до запасните.
— Какво ново? — попита той.
— Нищо — отвърна бръснарят.
Другият предложи на кмета цигара, преди да запали своята. Кметът отказа.
— Докога ще ни държите така, лейтенант?
— Не знам — каза кметът. — Засега докато свърши комендантският час. Утре ще видим какво ще правим.
— До пет сутринта! — възкликна бръснарят.
— Представяш ли си — каза другият. — А аз съм на крак от четири сутринта.
Кучешко джафкане стигна до тях през шепота на дъжда. Кметът изчака да спре шумът — остана само някакъв самотен лай. После се обърна към мъжа с потиснат вид.
— На мене ли го казвате, дето половината ми живот отиде в тая работа. Едва се държа на краката си от умора.
— Няма никакъв смисъл — каза бръснарят. — Това е съвсем безсмислено. Изглежда, че е женска история.
— И аз започвам да си мисля същото — въздъхна кметът.
Полицаят се върна да съобщи, че чакат да спре дъждът, за да раздадат храната. После докладва и друго нещо — някаква жена, хваната без пропуск, чакала кмета в казармата.
Беше Касандра. Покрита с мушама, тя спеше в сгъваемия стол, в осветяваната само от бледата крушка на балкона стая. Кметът я стисна за носа с два пръста. Тя изхленчи, трепна и отвори очи.
— Сънувах — каза тя.
Кметът запали лампата в стаята. Като заслони очите си с ръка, жената жално се протегна и за миг кметът изпита болка заради сребристите й нокти и обръснатата подмишница.
— Ти си голям нахалник — каза тя. — Стоя тук от единайсет.
— Очаквах да те намеря в стаята — оправда се кметът.
— Нямах пропуск.
Косата й, червеникава преди две нощи, сега беше сребристосива. „Забравих — усмихна се кметът и след като окачи мушамата, седна на един стол до нея. — Надявам се, че не са помислили, че ти лепиш листчетата по стените.“
Жената бе възвърнала свободното си държание.
— Жалко — възрази тя. — Обожавам силните преживявания.
Изведнъж кметът се почувства като изгубен в стаята. С беззащитен вид, като кършеше пръсти, той прошепна:
— Трябва да ми направиш една услуга. — Тя го изгледа.
— Искам — продължи кметът — да хвърлиш картите, но само за мене, и да видим ще се разбере ли кой е тоя с листчетата.
Тя обърна лице на другата страна. „Разбирам“ — каза след кратко мълчание. Кметът я подтикна:
— Правя го най-вече заради вас.
Тя кимна с глава.
— Вече гледах — каза тя.
Кметът не можа да скрие нетърпението си. „Нещо много странно излезе — продължи Касандра с премерен мелодраматизъм. — Картите бяха толкова ясни, че като ги видях върху масата, се уплаших.“ Дори дишането й бе станало артистично.
— Кой е?
— Цялото село и никой.
Синовете на вдовицата Асис дойдоха на литургия в неделя. Бяха седмина, освен Роберто Асис. Всички бяха като излети в един и същ калъп — едри и яки, с нещо катърско в склонността им към тежката работа, и кротки пред майката, на която сляпо се подчиняваха. Роберто Асис, най-малкият и единственият, който се бе оженил, си приличаше с братята само по гърбицата на носа. С крехкото си здраве и изтънчени маниери той беше като утешителна награда вместо дъщерята, която вдовицата Асис така и не дочака.
В кухнята, където седемте Асисовци бяха оставили животните, вдовицата се разхождаше между вързани за краката пилета, зеленчуци и топки сирене, тъмни пити захар и късове осолено месо и раздаваше нареждания на слугините. След като в кухнята бе сложен ред, тя нареди да подберат най-доброто от всичко за отец Анхел.
Свещеникът се бръснеше. От време на време той протягаше ръка навън, за да навлажни брадата си с дъждовната вода. Канеше се да свършва, когато две боси момичета бутнаха вратата, без да чукат, и изсипаха пред него няколко зрели ананаса, банани, захар на пити, сирене и кошница, пълна със зеленчуци и пресни яйца.
Отец Анхел им смигна. „Това прилича — каза той — на мечтата на чичо Зайко.“ По-малкото момиче, с широко отворени очи, го посочи с пръст:
— Я, и свещениците се бръснели!
Другата я избута към вратата. „А ти какво си мислеше? — усмихна се свещеникът и добави сериозно: — И ние сме хора.“ После се загледа в пръснатите по пода провизии и си каза, че само къщата на Асис е способна на такова разточителство.