Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Като например, че Жулиан не бил законен син на господин Фортуни?
— Това пък откъде го чухте?
— Нали ви казах, роднини сме. Всичко се знае.
— За тая работа нищичко не се доказа.
— Ама хората са говорели — казах аз насърчително.
— Хората обичат да си чешат езиците. Човекът не е произлязъл от маймуната, от кокошката е произлязъл.
— Та какво разправяха, значи?
— Ще пийнете ли чашчица ром? От Игуалада38 е, ама има една карибска жичка… Екстра е.
— Не, благодаря, но ще ви правя компания. А вие ми разкажете междувременно…
Антони Фортуни, когото всички наричали „шапкаря“, се запознал със Софи Каракс през 1899 г. на стълбите на катедралата в Барселона. Току-що бил дал обет на св. Евстахий, който измежду всички светци се славел като най-усърден и най-непридирчив, когато трябвало да се сътворят чудеса в сърдечните дела. Антони Фортуни, който бил прехвърлил трийсетте и ергенлъкът вече му тежал, искал съпруга, и при това я искал начаса. Софи била млада французойка, която живеела в пансион за госпожици на улица „Риера Алта“ и давала частни уроци по солфеж и пиано на отрочетата на най-видните фамилии в Барселона. Нямала ни роднини, ни имущество, едничкият й капитал била младостта й и музикалното образование, което получила от баща си — пианист в театъра на Ним — преди той да се спомине от туберкулоза през 1886 г. Антони Фортуни, напротив, бил на път да се замогне. Току-що бил наследил предприятието на баща си — реномиран магазин за шапки на Ронда де Сан Антонио; там изучил занаята, който мечтаел някой ден да предаде на собствения си син. Софи Каракс му се видяла крехка, красива, млада, хрисима и плодовита. Св. Евстахий изпълнил молбата му съобразно репутацията си. След четири месеца настойчиво ухажване Софи приела предложението за женитба. Господин Молинс, който бил приятел на стария Фортуни, предупредил Антони, че се жени за непозната. Софи изглеждала добро момиче, но може би този брак бил прекалено удобен за нея — разумно било да се изчака поне една година… Антони Фортуни отговорил, че вече знае достатъчно за бъдещата си съпруга, а останалото не го интересувало. Оженили се в Базилика дел Пино и прекарали тридневния си меден месец в близкия курорт Монгат. Сутринта, преди да заминат, шапкарят доверително помолил господин Молинс да го посвети в мистериите на брачното ложе. Молинс му отвърнал саркастично, че за тия работи е най-добре да пита жена си. Младоженците се завърнали в Барселона само след два дена. Съседите разправяли, че на влизане в сградата Софи плачела. Години по-късно Висентета се кълняла, че чула от Софи следната история: шапкарят дори не я докоснал с пръст и когато тя се опитала да го съблазни, я нарекъл уличница и бил направо отвратен от непристойното й предложение. Шест месеца по-късно младата жена заявила на своя съпруг, че носи дете в утробата си. Дете от друг мъж.
Антони Фортуни безброй пъти бил виждал собствения си баща да удря майка му и се заел да прави онова, което смятал за редно. Спирал се само когато му се струвало, че още един удар ще я убие. При все това Софи отказвала да разкрие кой е бащата на рожбата, която носела. Антони Фортуни приложил собствената си логика и стигнал до заключението, че става дума за самия дявол, защото това била рожба на греха, а грехът няма друг баща освен Нечестивия. Убеден, че грехът се е промъкнал в дома му и между бедрата на съпругата му, шапкарят най-усърдно се заел да закача разпятия къде ли не: по стените, по вратите на всички стаи, даже по тавана. Когато Софи го заварила да осейва с разпятия спалнята, в която я бил заточил, се изплашила и със сълзи на очи го попитала дали не е полудял. Той, заслепен от ярост, се обърнал и я зашлевил. „Курва като всички останали“, процедил през зъби и я изхвърлил с ритници на площадката на стълбите, след като най-напред я съдрал от бой с колана си. На следващия ден, когато Антони Фортуни отворил вратата на апартамента си, за да слезе в магазина за шапки, Софи още била там, покрита със засъхнала кръв и трепереща от студ. Лекарите така и не успели напълно да наместят счупените кости на дясната й ръка. Софи Каракс никога вече не ще можела да свири на пиано, но затова пък щяла да роди момченце и да го нарече Жулиан в памет на баща си, когото изгубила тъй рано, както става с всичко в тоя живот. Фортуни мислел да я изхвърли от дома си, но преценил, че скандалът няма да се отрази добре на търговията му. Никой не би купувал шапки от мъж със слава на рогоносец — тия две неща някак не се връзват помежду си. Оттам насетне Софи обитавала една тъмна и студена стая в задната част на жилището. Там родила своя син с помощта на две съседки. Антони се прибрал у дома чак три дена по-късно. „Това е синът, който Бог ти е дарил — заявила Софи. — Ако искаш да накажеш някого, накажи мен, а не едно невинно създание. Детето се нуждае от дом и от баща. Моите грехове не са негови. Моля те да се смилиш над нас.“
38
Град в провинция Барселона. — Бел.прев.