Сянката на вятъра

Антони Фортуни често не го хващал сън и се въртял в леглото, обзет от безсилна ярост. Казвал си, че дълбоко в душата си обича това момче. Обичал и оная пачавра — макар че не заслужавала, — която го била измамила още от първия ден. Обичал ги с цялото си сърце, ала по негов си начин, който бил правилният. Едничката му молба към Бог била да му покаже как тримата биха могли да бъдат щастливи, за предпочитане пак по начина на шапкаря. Умолявал Всевишния да му изпрати някакъв знак, тих шепот, трошица от присъствието Си. Ала Бог, в Своята безкрайна мъдрост и навярно претоварен от лавината молби на толкова много изтерзани души, не му отговарял. Докато Антони Фортуни се топял от угризения и подозрения, от другата страна на стената Софи бавно гаснела, съзирайки живота си като едно крушение във вихър от разочарования, самота и вина. Не обичала мъжа, комуто служела, ала се чувствала негова и възможността да го напусне и да отиде другаде със сина си й изглеждала невъобразима. Спомняла си истинския баща на Жулиан с горчивина и с времето се научила да го мрази, да презира всичко, което представлявал — а то било единственото, за което копнеела. По липса на разговори между съпрузите почнали да се разменят викове. Обиди и остри взаимни обвинения летели из дома като ножове, ранявайки всеки, който дръзнел да се изпречи на пътя им, включително и Жулиан. След тези скандали шапкарят никога не можел да си спомни точно защо е набил жена си. Помнел само яростта и срама. Тогава се кълнял пред себе си, че това вече нямало да се повтори, че ако трябва, ще се предаде на властите, за да го тикнат зад решетките.