Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
Портиерката сви рамене, наведе очи и тръгна към вратата. Възползвах се от този момент, за да пъхна писмото във вътрешния джоб на сакото си и да затворя чекмеджето.
— Вижте, само да не останете с някакви погрешни впечатления — обади се портиерката.
— Разбира се, че няма. Та какво казваше писмото?
— Любовно беше, като ония истории по радиото, ама още по-тъжно, защото звучеше, сякаш е истина. Чак ми се доплака, като го четох.
— Нежна душа сте, доня Аурора.
— А пък вие сте един дявол!
Същия следобед, след като се сбогувах с доня Аурора и й обещах да я държа в течение на моите разследвания относно Жулиан Каракс, отидох до кантората на управителя на жилищния блок. Господин Молинс бе виждал и по-добри времена, а сега крееше в мърлява кантора, забутана на първия етаж на една сграда на улица „Флоридабланка“. Молинс се оказа весел и самодоволен индивид, който не изпускаше от устата си наполовина изпушена пура, поникнала сякаш от мустака му. Беше трудно да се определи дали е заспал или буден, защото дишането му напомняше хъркане. Имаше мазна, зализана над челото коса и лукави свински очички. За костюма, с който бе облечен, на битпазара Енкантес не биха му дали и десет песети, но той компенсираше това с крещяща вратовръзка в тропически цветове. Ако се съдеше по вида на кантората, управителят едва ли управляваше нещо друго освен разни буболечки и катакомбите, останали от една отдавна отминала Барселона.
— В момента правим някои преустройства — рече Молинс с извинителен тон.
За да разчупя леда, небрежно споменах името на доня Аурора, сякаш ставаше дума за стара приятелка на семейството.
— Ех, каква хубавица беше на младини — отбеляза той. — С годините доста понатежа, ама то пък и аз не съм вече същият. Не ме гледайте какъв съм сега, на вашата възраст бях същински Адонис. Момичетата на колене ме молеха да ги обслужа или даже бебета да им направя. Ех, тоя двайсети век е пълен боклук. С какво мога да ви бъда полезен, младежо?
Разправих му една що-годе правдоподобна история за предполагаема далечна роднинска връзка със семейство Фортуни. След като побъбрихме около пет минути, Молинс се завлече до архива си и ми даде адреса на адвоката, който отговарял за делата на Софи Каракс, майката на Жулиан.
— Я да видим… Хосе Мария Рекехо. Улица „Леон XIII“, №59. Само че кореспонденцията му я пращаме два пъти годишно до една пощенска кутия в централната поща на Виа Лайетана.
— Познавате ли господин Рекехо?
— Случвало се е да разговарям със секретарката му по телефона. Всъщност с него поддържаме отношения само по пощата и с това се занимава секретарката ми, а тя днес е на фризьор. Сегашните адвокати нямат време за персонално общуване, както беше някога. Не останаха благородни люде в тая професия.
Явно не бяха останали и достоверни адреси. Един бърз преглед на уличния пътеводител, оставен върху бюрото на управителя, ме убеди в онова, което вече подозирах: адресът на предполагаемия адвокат Рекехо не съществуваше. Веднага уведомих господин Молинс, който прие новината така, сякаш бе шега.
— И таз добра! — рече той със смях. — Какво ви казвах, а? Мошеници!
Управителят се облегна назад в креслото си и изпусна още един от своите хъркащи звуци.
— Случайно да имате номера на онази пощенска кутия?
— Според фиша е 2837, макар че хич не разчитам цифрите, дето ги пише моята секретарка; нали знаете, че жените не ги бива за математика, ама ги бива за…
— Мога ли да видя фиша?
— То се знае, заповядайте.
— Подаде ми фиша и аз го разгледах. Цифрите се четяха отлично. Номерът на пощенската кутия беше 2321. Потръпнах при мисълта как ли се водеха счетоводните книги в тази кантора.
— Често ли общувахте с господин Фортуни, докато беше жив? — попитах аз.
— От дъжд на вятър. Много строг човек, аскет. Спомням си, че когато научих, че французойката го е зарязала, го поканих да дойде с мен и неколцина приятелчета — щяхме да идем да помърсуваме в един приказен локал, близо до Ла Палома. Просто исках да го поразсея, нали разбирате, нищо повече. А той взе, че престана да разговаря с мен и даже не ме поздравяваше на улицата, сякаш бях невидим. Как ви се струва това?
— Просто съм вкаменен. Какво още можете да ми разкажете за семейство Фортуни? Спомняте ли си ги добре?
— Ех, други времена бяха — промълви той с носталгия. — Факт е, че познавах още дядото Фортуни, онзи, който основа шапкарницата. За сина какво да ви разправям? А жена му — е, тя беше фантастична. Каква жена! И почтена беше, въпреки всичките приказки и клюки, които се носеха за нея…