Сянката на вятъра

Първите месеци били трудни и за двамата. Антони Фортуни бил взел решението да понижи жена си до ранга на слугиня. Вече не споделяли нито леглото, нито трапезата и рядко разменяли дума, освен когато трябвало да се реши някой битов въпрос. Веднъж месечно, обикновено по време на пълнолуние, Антони Фортуни се появявал призори в спалнята на Софи и без да обели дума, се опитвал да обладае бившата си съпруга устремно, ала твърде непохватно. Възползвайки се от тези редки и войнствени мигове на интимност, Софи се мъчела да спечели благоразположението му, като му шепнела любовни слова и го милвала с вещи ръце. Шапкарят обаче не бил човек, който си пада по фриволности, и поривът на желанието му се изпарявал за минути, ако не и за секунди. От тези припрени и груби нападения не се родили деца. След няколко години Антони Фортуни окончателно спрял да посещава спалнята на Софи и добил навика да чете Светото писание чак до зори, търсейки в него утеха за своите терзания.

С помощта на Евангелията шапкарят се мъчел да запали в сърцето си някаква любов към това дете с дълбок поглед, което обичало да се шегува с всичко и откривало сенки там, където нямало такива. Въпреки усилията си не чувствал малкия Жулиан като своя плът и кръв, нито разпознавал у него коя да е част от себе си. Детето от своя страна явно не проявявало особен интерес нито към шапките, нито към поученията на катехизиса. По Коледа Жулиан се забавлявал, като размествал фигурките в коледните ясли и плетял сюжети, в които тримата влъхви от Изтока отвличали бебето Иисус със зли намерения. Скоро добил натрапчивия навик да рисува ангели с вълчи зъби и да съчинява истории за призраци с качулки, които излизали от стените и ядели мислите на хората, докато последните спели. С времето шапкарят изгубил всяка надежда да вкара това момче в правия път. Детето не било Фортуни и никога нямало да бъде. Твърдяло, че в училище скучае и се връщало у дома с тетрадки, целите изпонадраскани с чудовищни създания, крилати змейове и сгради, които били живи, вървели и поглъщали непредпазливите. Още тогава било ясно, че фантазията и измислицата го вълнуват далеч по-силно от ежедневната действителност, която го заобикаляла. От всички разочарования, струпали се през живота му, никое не причинявало на Антони Фортуни такава мъка като това дете, което му изпратил самият дявол, за да се поглуми с него.