Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Живее ли сега някой в апартамента на Фортуни?
— Не. Старецът умря, без да остави завещание, а жена му, доколкото зная, още си е в Буенос Айрес — не дойде даже за погребението.
— Защо пък Буенос Айрес?
— Защото не можа да избяга още по-далеч от него, мен ако питате. Не я упреквам, честно. Остави всичко в ръцете на един адвокат, много странен тип. Аз не съм го виждала никога, но дъщеря ми Исабелита, която живее на петия етаж, точно под тях, разправя, че понякога идва нощем — нали има ключ — и ходи из апартамента часове наред, а после си отива. Веднъж даже ми каза, че чула нещо като тракане на женски токчета. Та какво да ви кажа…
— Може да са били кокили — предположих.
Портиерката ме изгледа неразбиращо. За нея темата очевидно беше много сериозна.
— И през всичките тия години никой друг не е посещавал апартамента?
— Веднъж се появи един много зловещ тип, от тия, дето все ти се хилят насреща — весел уж, ама отдалече си личи що за стока е. Каза, че бил от Криминалния отряд. Искаше да види жилището.
— А обясни ли защо?
Портиерката поклати глава.
— Спомняте ли си името му?
— Инспектор не-знам-си-кой. Дори не повярвах, че е полицай. Цялата работа намирисваше, нали ме разбирате. Явно ставаше дума за нещо лично. Разкарах го, като му казах, че нямам ключ от апартамента и ако иска нещо, да се обърне към адвоката. Рече ми, че щял да дойде пак, но оттогава не съм го видяла наоколо. Много му здраве!
— А случайно да знаете името и адреса на оня адвокат?
— За тия неща ще трябва да питате управителя на сградата, господин Молинс. Кантората му е съвсем наблизо, на „Флоридабланка“ № 28, на мецанина. Кажете му, че ви праща госпожа Аурора, на вашите услуги.
— Много ви благодаря. И тъй, госпожо Аурора, значи жилището на Фортуни в момента е празно?
— Празно не е, защото никой не е изнесъл нищо през всичките тия години, откак старецът умря. Понякога даже се носи воня оттам. Според мен има плъхове и какво ли не, помнете ми думата.
— Мислите ли, че ще бъде възможно да хвърлим един поглед? Може би ще намерим нещо, което да ни подскаже какво всъщност се е случило с Жулиан…
— Ах, аз не мога да направя това. Трябва да се обърнете към господин Молинс, той отговаря за тия неща.
Усмихнах й се лукаво.
— Но вие сигурно имате сериен ключ, макар и да сте казали на оня тип, че нямате… Само не ми разправяйте, че не умирате от любопитство да разберете какво има вътре.
Доня Аурора ме погледна изкосо.
— Ама и вие сте един дявол!
Вратата поддаде като каменна плоча на гробница, с рязък стон, изпускайки навън развален, зловонен въздух. Бутнах входната врата навътре и пред мен се разкри коридор, който тънеше в мрак. Миришеше на спарено и влага. Спирали от мръсотия и прах висяха от ъглите на тавана като побелели коси. Изпочупените плочки на пода бяха покрити с нещо, което изглеждаше като слой пепел. Забелязах и нещо, подобно на следи от стъпки, които водеха към вътрешността на апартамента.
— Света Богородице — измърмори портиерката. — Че тук е по-мръсно и от курник!
— Ако предпочитате, мога да вляза и сам — предложих аз.
— Да, ще ви се. Хайде, вървете напред, а аз след вас.
Затворихме вратата зад нас и за миг, докато очите ни посвикнат с полумрака, останахме неподвижни на прага. Чувах неспокойното дишане на портиерката и долавях киселата миризма на пот, която се излъчваше от нея. Чувствах се като осквернител на гробове с душа, отровена от алчност и копнеж.
— Хей, какъв е тоя шум? — тревожно попита жената.
Нещо пърхаше в мрака, обезпокоено от присъствието ни. Стори ми се, че съзирам някаква бледа форма, която трепкаше в дъното на коридора.
— Гълъби — рекох. — Навярно са се вмъкнали през някой счупен прозорец и са си свили гнездо тук.
— Ех, хич не ги понасям тия противни птици — каза портиерката. — А как дрискат само!
— Успокойте се, доня Аурора, те нападат само когато са гладни.
Направихме още няколко крачки до края на коридора и стигнахме до трапезария, която гледаше към балкона. Виждаха се само очертанията на една разнебитена маса с опърпана покривка, която приличаше по-скоро на саван. На бдение стояха четири стола и два потънали в мръсотия остъклени шкафа, които пазеха посудата, колекция от чаши и един сервиз за чай. В единия ъгъл все още се мъдреше старото пианино на майката на Каракс. Клавишите бяха почернели, а сглобките едва се виждаха под слоя прах. Точно пред балкона мътнееше едно кресло с раирано покривало. На масичката за кафе до него почиваха очила за четене и една библия с подвързия от бледа кожа и позлатени краища, от онези, които на времето са се подарявали по случай първото причастие. Все още пазеше алената си лентичка за отбелязване на страницата.