Сянката на вятъра

16

Струя студен въздух изсвири през отвора на ключалката и облиза пръстите ми, докато пъхах ключа в нея. Господин Фортуни бе наредил да поставят на вратата на незаетата стая на сина му солидна ключалка, която по размер бе три пъти колкото онази на външната врата. Доня Аурора ме гледаше с известно опасение, сякаш бяхме на път да отворим кутията на Пандора.

— Тази стая към улицата ли гледа? — попитах аз.

Портиерката поклати глава.

— Има само едно малко прозорче, отдушник, който гледа към двора.

Бутнах вратата навътре. Пред нас се откри непроницаем кладенец от мрак. Оскъдната светлина зад нас ни изпревари като смътен зрак, който едва одраска сенките. Прозорецът, който надничаше към двора, бе закрит от страниците на пожълтял вестник. Скъсах ги и тънък като игла лъч мъглява светлина проби тъмата.

— Иисусе, Богородице и свети Йосифе — измънка портиерката до мен.

Цялата стая гъмжеше от разпятия. Полюляваха се на въженца, окачени на тавана, и покриваха стените, към които бяха заковани с гвоздеи. Бяха десетки. Човек можеше да ги долови във всяко кътче, издълбани с нож по дървените мебели, начегъртани по плочките на пода, нарисувани с червена боя по огледалата. Дирята от стъпки, които стигаха до прага на стаята, можеше да се проследи в праха покрай леглото, оголено чак до пружината — скелет от тел и проядено от червеи дърво. В единия край на спалнята, точно под прозореца, имаше писалище със сгъваем капак, който бе затворен и увенчан с три метални разпятия. Отворих го предпазливо. По сглобките на дървените му части нямаше прах, което ме накара да заключа, че писалището е било отваряно неотдавна. То имаше шест чекмеджета. Ключалките им бяха разбити. Прегледах ги — празни до едно.