Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Още във фоайето се натъкна на четирима по бански, загърнали раменете си с хавлиени кърпи. Стафан ги подмина, забързан към съблекалните, но един от тях извика:
— Хей, извинете — и прецапа до него с боси крака. — Ами, прощавайте, но… дрехите ни.
— Какво за дрехите ви?
— Кога можем да си ги вземем?
— Вашите дрехи?
— Да, те са в съблекалнята и не ни пускат да влезем.
Стафан отвори уста, за да му каже нещо язвително, тези дрехи не бяха най-важното точно в този момент, но някаква жена с бяла тениска тъкмо се беше насочила към тях с няколко хавлии. Стафан я посочи и продължи към съблекалнята.
По пътя срещна още една жена с бяла тениска, повела към изхода момче на дванайсет-тринайсет години. Лицето му изглеждаше като мораво на фона на бялата хавлия, с която беше навлечено, очите му бяха празни. Жената фиксира Стафан с едва ли не обвинителен поглед.
— Майка му ще дойде да го прибере.
Стафан кимна. Дали момчето беше… жертвата? Точно това искаше да попита, но в бързината не му идваше никаква смислена формулировка на въпроса. Трябваше да разчита, че Холмберг е записал името и всичко останало и е сметнал за най-уместно да го остави в ръцете на майка му, която да го заведе на лекар, на психолог, на терапия.
Господи, пази децата!
Стафан продължи по коридора и изтича нагоре по стълбите, а наум благодареше на Бог за милостта му и го молеше да му даде сили за изпитанието, което предстоеше.
Наистина ли убиецът още е в сградата?
Пред съблекалнята, под табелка с надпис МЪЖЕ видя трима, които разговаряха с полицай Холмберг. Само единият беше облечен. Другият беше без панталон, третият — гол до кръста.
— Добре, че успя да дойдеш толкова бързо — каза Холмберг.
— Той тук ли е още?
Холмберг му показа вратата на съблекалнята.
— Там вътре.
Стафан кимна към тримата мъже.
— А те?…
Преди Холмберг да успее да каже нещо, мъжът без панталон направи половин крачка напред и заяви не без известна гордост:
— Ние сме свидетели.
Стафан кимна и погледна Холмберг въпросително.
— Те не би ли трябвало…
— Да, но изчаквах да дойдеш. Явно не е опасен. — Холмберг се обърна към тримата мъже и каза дружелюбно: — Ще ви се обадим. Сега ще е най-добре да се приберете. И още нещо. Разбирам, че няма да ви е лесно, но се постарайте да не обсъждате случая помежду си.
Мъжът без панталон изкриви уста в усмивка на съгласие.
— Смятате, че някой може да чуе?
— Не, но може да си внушите взаимно неща, които не сте видели, а другият е видял.
— Не и аз. Знам какво видях и беше най-отвратителното…
— Повярвай ми. Случва се и на най-опитните от нас. А сега ви молим да ни извините. Благодаря за цялата помощ.
Тримата се оттеглиха по коридора, нещо си мърмореха. Холмберг го биваше за тези неща. Да говори с хората. И най-вече това правеше. Обикаляше училищата и говореше за наркотиците и полицейската служба. Напоследък даже рядко участваше в полицейски разследвания.
Откъм съблекалнята се чу метален трясък, сякаш падна нещо тенекиено, и Стафан се сепна.
— Не бил опасен?
— Изглежда, е тежко ранен. Залял лицето си с някаква киселина.
— Защо?
Холмберг се обърна към вратата.
— Май трябва да влезем и да попитаме.
— Въоръжен ли е?
— Вероятно не — той посочи нишата на прозореца; върху мраморния перваз беше оставен голям кухненски нож с дървена дръжка. — Нямам плик. Освен това онзи без панталона го е пипал отвсякъде, преди да пристигна. Ще го вземем после.
— Така ли ще го оставим?
— Ти имаш ли по-добро предложение?
Стафан поклати глава и в настъпилата тишина долови две неща. Слаб, неритмичен звук откъм съблекалнята. Като вятър в комин. Като пукната флейта. И някаква миризма. Отначало му се стори, че е от хлора, на хлор миришеше цялата сграда на закрития басейн. Но беше нещо друго. Остра, парлива миризма. Стафан сбърчи нос.
— Дали да не?…
Холмберг кимна, но остана на мястото си. Женен с деца. Разбира се. Стафан извади служебното си оръжие от кобура, хвана бравата. За трети път през дванайсетте си години служба нахлуваше в помещение с пистолет в ръка. Не знаеше дали постъпва правилно, но надали някой би го упрекнал. Детеубиец. Затворен, може би отчаян, а и тежко ранен.