Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
— Но всъщност няма никакви доказателства.
Ето такава реплика чакаше Морган.
— По дяволите, нали чу какво каза! Да не си мислиш, че ни лъже?
— Не — отвърна Карлсон, сякаш говореше на дете, — само отбелязвам, че полицията може би няма да е толкова склонна като нас да повярва на разказа му, след като нищо не го потвърждава.
— Та нали е свидетел.
— Мислиш ли, че е достатъчно?
Лари посочи към шумата.
— Въпросът е къде е изчезнал. Ако наистина е така.
Лаке се зададе по алеята на парка, отиде до Йоста и посочи земята.
— Тук ли?
Йоста кимна. Лаке пъхна ръце в джобовете си и дълго време се взира в листата, сякаш бяха гигантски пъзел, който трябваше да се подреди. Ченето му нервно мърдаше.
— Така. Какво ще кажете?
Лари се доближи до него.
— Съжалявам, Лаке.
Той махна с ръка да го спре.
— Какво ще кажете? Ще пипнем ли мръсника, който го е направил, или не?
Останалите гледаха във всички възможни посоки, но не и към него. Лари искаше да каже колко трудно би било, вероятно невъзможно, но се въздържа. Накрая Морган се поокашля, отиде до Лаке и сложи ръка на рамото му.
— Ще го пипнем, Лаке. Непременно.
Томи погледна през парапета, сякаш мярна блясъка на сребро долу. Изглеждаше като онези неща, които трите патета на Дисни носеха вкъщи след състезания.
— За какво си мислиш? — попита майка му.
— За патето Доналд.
— Стафан не ти допада особено, а?
— Не е лош.
— Наистина ли?
Томи погледна към центъра. Видя голямото червено неоново V, което бавно се въртеше над всичко. Велингбю. Victory.
— Показвал ли ти е пистолетите?
— Защо питаш?
— Просто се чудех. И?
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Едва ли е толкова трудно. Отваря сейфа, вади пистолетите и ти ги показва.
— Да. Защо?
— Кога?
Майка му изтръска невидима прашинка от блузата си, потри ръце.
— Малко ми е студено.
— Мислиш ли за татко?
— Да. През цялото време.
— През цялото време?
Майка му въздъхна, наведе глава да го погледне в очите.
— Накъде биеш?
— Ти накъде биеш?
Ръката на Томи беше на парапета, тя я хвана.
— Утре ще дойдеш ли с мен при татко?
— Утре?
— Да. Нали е Вси светии.
— Вдругиден е. Да, ще дойда.
— Томи…
Тя отдръпна ръцете му от парапета, обърна го към себе си. Прегърна го. Той остана така за миг, безучастен. После се отскубна и влезе вътре.
Докато си обличаше връхната дреха, се сети, че трябва да накара майка си да влезе, за да вземе стрелеца. Повика я и тя веднага се прибра от балкона, закопняла да го чуе.
— Ами… поздрави Стафан.
Майка му грейна.
— Непременно. Ти няма ли да останеш?
— Не, аз… може да го няма цялата нощ.
— Да. Малко се тревожа.
— Недей. Той умее да стреля. Чао.
— Чао…
Външната врата се затръшна.
— … миличък.
Нещо изтрака във волвото, когато Стафан го прекара през бордюра на тротоара на висока скорост. Зъбите му изтракаха с такава сила, че в главата му отекна звън, за миг ослепя и едва не прегази някакъв възрастен мъж, тръгнал да се присъедини към рояка зяпачи около полицейската кола пред главния вход.
Вътре беше стажантът Ларшон и говореше по радиостанцията. Вероятно викаше подкрепление или линейка. Стафан се вмъкна зад полицейската кола, за да не препречва пътя на евентуалното подкрепление, изскочи от колата и заключи. Винаги заключваше колата си, дори да я оставяше за минута. Не че се притесняваше да не я откраднат, а за да не загуби навика, да не забравя никога да заключи служебната кола, за Бога.
Тръгна към входа, като се стараеше да изглежда много авторитетно пред зяпачите; знаеше, че вдъхва доверие у повечето. Много от тези тук сигурно си мислеха: „А, ето че идва човекът, който ще оправи положението“.