Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
— Е, Карлсон. Какво ново в бизнеса с играчки? Измислил ли си още някакъв начин да ошушкаш джобните на дечурлигата?
Карлсон изсумтя.
— Какви ги говориш. Те мен ме ошушкват — не можеш да си представиш колко крадат. Деца…
— Да бе, да. Като купиш някой пластмасов боклук от Корея за две крони и го пуснеш за стотачка, ще си върнеш загубеното.
— Ние не продаваме такива неща.
— А? А какво беше онова на витрината онзи ден? Смърфовете. И какви са те? Ръчно изработени играчки с високо качество от Бенгтфош, така ли?
— Мисля, че това звучи забележително от устата на човек като теб — колите, дето ги продаваш, тръгват само ако впрегнеш кон отпред.
И така нататък. Лари и Лаке слушаха, от време на време се смееха, пускаха коментари. Ако Виргиния беше там, петлите щяха да се надуят още повече и Морган нямаше да спре, преди наистина да ядоса Карлсон.
Ала Виргиния не беше там. Нито пък Йоке. Така че ставаше скучно и дискусията вече клонеше към изчерпване, когато към осем и половина някой бавно отвори вратата.
Лари вдигна очи и видя човек, за когото никога не би си представил, че ще влезе тук: Йоста. Вонящата бомба, както казваше Морган. Лари беше говорил с него на пейката пред блока на няколко пъти, но той никога досега не беше идвал тук.
Йоста изглеждаше потресен. Движеше се като сглобен от недозалепени парчета, които щяха да се разпаднат, ако не внимава. Гледаше накриво и се поклащаше леко напред-назад. Беше или пиян до козирката, или болен.
Лари помаха.
— Йоста! Ела да седнеш!
Морган извърна глава, огледа го и каза:
— Ох, дявол да го вземе!
Йоста изманеврира до масата им, сякаш прекосяваше минно поле. Лари издърпа стола до себе си, покани го да седне.
— Добре дошъл в отбора!
Йоста не даваше вид да го е чул, но се затътри до стола. Носеше изтъркан костюм с жилетка и папийонка, косата му беше зализана. И вонеше. Пикня, пикня и пак пикня. Вонята се усещаше ясно дори на открито, но там беше поносима. Вътре, на топло, около него смърдеше на вкиснала стара урина, човек се виждаше принуден да диша през устата, за да издържи.
Всички в компанията, дори и Морган, полагаха усилия лицата им да не издават какво усещат носовете. Сервитьорът се появи, спря рязко, щом надуши Йоста, и попита:
— Ще… поръчате ли?
Йоста поклати глава, без да го поглежда. Сервитьорът сбърчи вежди и Лари направи жест: няма страшно, ще се оправим. Сервитьорът се оттегли, а Лари сложи ръка на рамото на Йоста.
— На какво дължим тази чест?
Той се прокашля и рече със сведени очи:
— Йоке.
— Какво за Йоке?
— Мъртъв е.
Лари чу как Лаке изпъшка зад гърба му. Задържа ръката си на рамото на Йоста за кураж. Усещаше, че има нужда.
— Как разбра?
— Видях. Как се случи. Когато го убиха.
— Кога?
— Събота. Вечерта.
Лари свали ръката си.
— В събота? Ама… каза ли в полицията?
Йоста поклати глава.
— Не можах. А и… не че видях. Но знам.
Лаке закри лицето си с длани, пошепна:
— Знаех си, знаех си…
Йоста разказа. Детето, което счупило най-близката лампа с камък, се скрило под моста. Йоке, който минал оттам, повече не се появил. Слабият отпечатък, контурите на тяло върху повехналите листа на следващата сутрин.
Докато свърши, сервитьорът на няколко пъти беше направил гневни знаци на Лари, сочейки ту Йоста, ту вратата. Лари хвана ръката на Йоста.
— Какво говориш! Да отидем тогава да погледнем?
Онзи кимна и станаха от масата. Морган глътна остатъка от бирата си, ухили се на Карлсон, който взе вестника и както винаги го пъхна в джоба на палтото си, скръндзата със скръндза. Само Лаке седеше и местеше някакви счупени клечки за зъби на масата пред себе си. Лари се наведе.
— Ти не идваш ли?
— Знаех си. Усещах го.
— Ъхъ. Няма ли да дойдеш с нас?
— Да. Идвам. Вие вървете.
Когато излязоха на студения вечерен въздух, Йоста малко живна и тръгна с такива бързи крачки, че Лари го помоли да забави темпото, сърцето му не смогваше. Карлсон и Морган ги следваха; Морган само го чакаше да изтърси нещо тъпо, за да го нападне — но дори Карлсон изглеждаше потънал в мисли.
Счупената лампа беше сменена и под моста беше доста светло. Насъбраха се около Йоста, който разказваше и сочеше купчините листа, тропаше с крака, за да ги стопли. Влошено кръвообращение. Под свода ечеше, сякаш маршируваше цяла армия. Когато Йоста приключи, Карлсон отбеляза: