Господарката на Рим
- Автор: Куинн Кейт, Куин Кейт
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА
- ISBN: 9789542807728
- Переводчик: Ана Лулчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Господарката на Рим». Краткое содержание книги:
– Благодаря, Господарю и Бог наш! – Вместо скромно да сведа поглед, аз дръзко го погледнах в очите.
– Пееш ли, Лепида? – обърна се той неочаквано към мен, докато похапваше печен паун, по-късно същата вечер.
Усетих как замлъкнаха разговорите, когато погледите се насочиха към мен.
– Не, Господарю и Бог наш! – казах аз с тихия пищен глас, който бях упражнявала като малка в атриума.
– Жалко – той се обърна и щракна с пръсти да му донесат каната с вино.
А аз се наведох към него и казах:
– Казват, че боговете имат чувствително ухо за музиката.
Очите му се задържаха върху мен, когато се обърнах непринудено, облегнах се и пренасочих цялото си внимание, цялото си очарование към седящия от дясната ми страна млад трибун, който за малко да си прекатури чашата от вълнение.
И друг поглед се прокрадна към мен, освен този на Домициан: издължените тъмни очи на императрицата. Преструваше се, че е развеселена. А аз знаех, че се гърчи от ревност.
Следващата седмица – покана. Един императорски служител в бял лен и златни гривни със съобщение, че аз, Лепида Полиа, съм поканена да вечерям с императора на следващата вечер. Лениво благодарих, сякаш и преди бях получавала хиляди подобни покани, и веднага, щом той се поклони и си тръгна, затанцувах от щастие, въртях се наоколо из зимната градина като лекомислено момиченце.
Лекомислието, разбира се, трябваше незабавно да бъде оставено настрана. Трябваше да си приготвя оръжията: синьо, за да подчертае очите ми, или червено за по-драматично? Розовите перли, които Маркус ми подари в деня на сватбата, или сапфирите? Мускус или рози? Извадих всички туники от гардероба си и докарах мудната Ирис до сълзи, докато се спра на кървавочервена коприна със златни гривни на двете ръце и с един рубин на челото. Изтънчено, чувствено, съблазняващо.
– Лепида?
– Почивам си, Маркус.
Докато Ирис боядисваше ноктите на краката ми в аленочервено, си мечтаех за бижутата, с които Домициан можеше да закичи шията ми.
Той отвори рязко вратата, а аз бързо подготвих сладката си усмивка.
– Маркус? Какво – Той ме прекъсна:
– Получила си покана за вечеря? От императора?
– Ами да.
Кой от робите му беше казал? Изобщо не бях планирала да разбере. По-добре му беше там, в обичайната за него мъгла на неведение.
– Възнамеряваш да отидеш?
Очите му пробягаха по разпръснатите ми кутийки с руж и шишенца с парфюм, по отворените ковчежета с бижута, по дрехите, намятани върху всички столове.
– Как да откажа на императора, Маркус? – попитах с най-медените си нотки.
Маркус протегна ръка и ме погали по бузата.
– Ирис – каза той, – би ли предала нещо на иконома? Кажи му незабавно да изпрати съобщение в двореца. Лепида Полиа е болна.
Изправих се изумена.
– Какво?
Гласът му беше по-силен от моя.
– Всъщност тя е толкова болна, че незабавно тръгваме към Брундизиум с надеждата, че морският въздух ще възстанови здравето ѝ.
– Маркус, не можеш...
– Да – потупа ме по бузата той. – Мога.
След това ми надрънка куп празни приказки за това колко съм наивна, как не съм осъзнавала какво означава една подобна покана. Как вече било време да оставя лудуването по приемите и да отида с него в Брундизиум, за да посетим Паулиний през лятото. Как императорът така напълно ще ме забрави.
– Не! – извиках аз и се разбеснях пред Маркус, а когато това не помогна, целунах го и го прикотках в обятията си, а когато и това не подейства… Защо не подейства? Защо?
– Съжалявам, Лепида – повтаряше той, когато аз, все още невярваща, се качвах в каляската, която щеше да ни отнесе надолу по Виа Апиа до Брундизиум.
Съжалява? Той дори не е започнал да съжалява.
Не беше твърде късно. Още не. Все още можех да го убедя да ме върне обратно в Рим.
– Ирис – дръпнах се от прозореца на спалнята си с изглед към синьото пристанище на Брундизиум, – извади бледорозовата стола и розовите перли. Без парфюм, той мрази парфюмите. Кажи на иконома, че искам свежи цветя отвън, в триклиниума, кали и бледорозови рози. Да свирят на лютня в алкова. Обикновена вечеря. Знаеш, че харесва простата храна.
– Риба ли ловиш, Сабина?
Маркус се усмихна, наведен над дъщеря си: застанала на колене до фонтана в градината, тя бъркаше с пръсти във водата.
– Галя ги. – Тя се протегна към един проблясък от лъскави люспи. – Опитвам се да ги погаля – поправи се тя.
– Нека ти помогна. – Маркус застана на колене до нея. – Ще ги подгоня към теб и ти ще можеш да ги галиш колкото си поискаш. Но нежно.