Господарката на Рим

– Пенелопа, чакай само да чуеш най-новата ни придобивка. Как ти е името, дете? Теа? Тя е великолепна! Кой би могъл да предположи? Ще трябва да започне да взима уроци незабавно. Такъв глас трябва да бъде упражняван, подхранван, обработван – можеш ли да свириш на лира? Уроци и за това също. Ще те направим певица! Представи си само!

– Ооо, млъкни, Ларций – изсмя се Пенелопа. – Объркваш горкото момиче.

Тя ми обясни всичко, докато ми помагаше да се нанеса в една малка стая – толкова светла и чиста, че в нея се почувствах като мръсна курва до мозъка на костите.

– Ларций купува музиканти, нали разбираш. Това е хобито му – "Конюшните на Ларций". Тази къща е пълна с флейтисти, барабанисти, свирачи на лютни и един хор от момченца. Не ме гледай така, скъпа, хорът от момченца в тази къща служи само за пеене. Само най-доброто за Ларций! Има око за таланта!

– А той какво печели? – попитах предпазливо.

– Удоволствието да те слуша как пееш. – Тя ме потупа по ръката. – И не се тревожи за това, скъпа моя. Той не притеснява робите. Има си една превзета съпруга в Рим, не че изобщо ходи там, а тук си има мен. И така, кога да очакваме бебето? След два месеца? Ти просто си почивай повече.

Бебето ми се роди трудно, крещеше като демон и ме изцеди като мокра туника, преди господарят ми да започне да ми дава инструкциите си:

– Ще трябва старателно да научиш това, дете мое – хармониите на Аристоксен. Важно е да разбираш хармоничните тонове

– Ларций, престани! – сгълча го Пенелопа. – Та тя роди преди по-малко от трийсет и шест часа. А и това бебе е наистина голямо – добави, поглеждайки към кафеникавия пищящ вързоп, който беше мое дете.

– Много голямо – казах с чувство.

– Но тя дори не разбира разликата между най-високия тон на партений аулос и най-ниския на хипертелеиос! – запротестира Марций.

– Искам да започна с упражненията – намесих се, преди Пенелопа отново да започне да му се кара. – Искам да започна веднага.

Синът на Ариус дойде на този свят, като дигна на крак цялата къща с бебешкия си рев. Той ожесточено дъвчеше собствената си ръка, а косата му вече беше набола на червеникави кичури от меката още главичка. Не можех да го погледна, без смесицата от любов и копнеж, а и без болката да се надигне в гърлото ми. Много по-лесно беше да мисля за тоновете на партений аулос, отколкото за това какво име бих могла да дам на сина си.

Ларций ме заливаше с работа. Той плащаше за уроците ми по пеене и по свирене на лира, педантично критикуваше техниката ми, научи ме на триковете в изпълнението.

– Не поощрявай низките страсти на публиката, Теа. Привлечи ги към себе си.

От къде знаеше толкова много? Той беше патриций, специалист по римско законодателство, който никога през живота си не беше изпълнявал музика пред публика.

– И все пак трябва да признаеш – казваше той, когато му противоречах, – че що се отнася до музиката, винаги съм прав!