Господарката на Рим
- Автор: Куинн Кейт, Куин Кейт
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА
- ISBN: 9789542807728
- Переводчик: Ана Лулчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Господарката на Рим». Краткое содержание книги:
– Предпочитам музиката пред кръвта.
– Но игрите са толкова вълнуващи! – Тя лениво протегна ръката си за чепка грозде. – Ето например точно миналата седмица Ариус Варварина загуби едната си ръка в двубой срещу един азиатец. Това вероятно е било интересна гледка. Грозде?
– Не, благодаря – Лицето ми остана безизразно. О, господи, тя лъжеше, със сигурност лъжеше! Знаех всички новини от Колизеума; щях да чуя, ако Ариус беше загубил едната си ръка. Тя със сигурност лъжеше! Ще разпитам конярите и носачите, за да се уверя – те винаги следят игрите. Лека усмивка потрепна на устата ѝ и аз сляпо се обърнах към Паулиний, заглаждайки една гънка на фината му ленена дреха.
– Все още ли остава уговорката за утре вечер?
– Мислех, че се разбрахме за следващата седмица?
– Отпадна ми един ангажимент утре вечер.
– Опасявам се, че няма да може да дойде утре – намеси се Лепида в разговора, като плъзна ръката си под лакътя на Паулиний. – Обеща ми да ме заведе на последното представление за сезона.
Той погледна към нея.
– Така ли?
– Да, така. – Очите и не се откъсваха от моите.
– Добре. Тогава следващата седмица, Атина?
– Следващата седмица може да е доста напрегната, също… – Лепида прокара един пръст по твърдото рамо на Паулиний.
– Тогава може би на приема в казармите следващия месец. Дръпнах ръката си от тази на Паулиний, като преди това я стиснах лекичко.
– Ако искате да ме наемете за някои ваши собствени забавления, Лепида, говорете с претор Ларций. Големият покровител на музикантите. Сигурно сте чували за него? Е, може би музиката не е сред силните ви страни. Той се занимава с кариерата ми. Но трябва да направите заявка поне три седмици предварително. Аз съм изключително търсена напоследък.
– Винаги си била. Сред определени групи!
Усмихнах се, тя се усмихна. Тръгнах си.
– Познаваш ли Атина? – чух как я попита Паулиний.
– Не – отвърна тя искрено. – Никога не съм я виждала през живота си.
Запъхтях се, сякаш бях пробягала цяла левга. Но трябваше да пея на още един прием и нямах време да мисля за Лепида Полиа. Дори и да бях певица с голям успех, все още бях робиня – не можех да се прибера вкъщи, да стисна зъби и да заплача във възглавницата, както ми се искаше. Трябваше да пея и да се усмихвам чаровно на всеки, който ме наемеше от Ларций. А понякога това тежеше точно толкова, колкото плесниците и ударите от дните, когато бях сянка на Лепида Полиа.
– Прекрасна вечер, Паулиний – прозя се Лепида, докато слизаха от носилката. – Искаш ли да пийнеш нещо, преди да се върнеш в казармите?
– Само ще видя как е Сабина.
– Както пожелаеш.
Сабина беше заспала дълбоко, сгушила се около едно натъпкано със слама конче, със здраво затворени очи. Усмихвайки се, Паулиний помилва косицата ѝ и безшумно излезе в коридора.
Къщата беше тъмна и тиха, робите отдавна си бяха легнали. Уханието на жасмин се разнасяше от атриума и изпълваше горещата лятна нощ. Паулиний пипнешком слезе по задното стълбище, тръгна по коридора, покрай библиотеката. И когато минаваше покрай последната стая, тази на втората му майка, вратата се открехна. Той посегна да я затвори и се спря.
Втората му майка стоеше до леглото с гръб към вратата. Купчина от сапфири блестеше на масата до леглото, а косата ѝ беше като разстлан черен чаршаф по гърба ѝ. Не бе осъзнавал колко е хубава косата ѝ.
Лепида се протегна бавно, светлината от единствената лампа играеше по белите ѝ ръце. Синята ѝ копринена роба се беше плъзнала по едното ѝ рамо и когато тя леко помръдна гърба си, се плъзна надолу и по другото и се свлече на пода.
Паулиний затвори вратата. И очите си. Направи крачка назад, препъна се в една ваза, сграбчи я бързо, за да не падне, и бутна статуята на къпещата се Афродита. Трясъкът беше ужасно силен. Той избяга надолу по коридора.
Отиде да я види на следващия ден. Както трябваше да направи. Нима баща му не го беше помолил да се грижи за нея? Той просто следваше нарежданията му.
– Паулиний! – Тя протегна меката си ръка. – На какво дължим честта? – Бе облечена в нилска зелена коприна, с една масивна перла на челото и още една на китката.
Той усети, че заеква.
– Нервен ли си? – Заведе го в атриума и потъна сред възглавничките на лектуса си. – Защо? Ще посещаваш онази певица, може би?
Той почервеня:
– Не… аз… ами всъщност...
– Наистина не знам какво виждаш в нея. – Покани го с жест да седне. – Преди години тя беше моя лична робиня.