Господарката на Рим

– Просто си държа ушите отворени, момче. – Гласът на Маркус звучеше развеселен.

– Тя е великолепен творец – каза Паулиний твърдо.

– Не се съмнявам в творческите ѝ способности, която и да е тя.

Те излязоха в градината под сянката на лозата и Паулиний забави крачката си, за да хване ритъма на накуцващия си баща. Папратите грееха в зелено под слънчевата светлина, фонтанът със сините плочки ромолеше успокоително, а робите минаваха покрай тях с кани и кошници с пране. Всички се усмихваха на своя господар.

– Не е ли време да се ожениш? – продължи Маркус. – Би ми харесало да си имам снаха.

– Да заведа жена в преторианските казарми? Боговете на домашното огнище много ще се разстроят.

– Може да живее тук, докато ти си на служба. Къщата е достатъчно голяма за две жени.

– Така ли? – каза Паулиний с нотка на съмнение.

Маркус се изсмя.

– Лепида не е от ревнивите. Ще се радва да има компания.

– Но тя си има собствени приятели, нали?

– Да – отговори той кратко, – не точно от типа приятели, които аз бих искал да има. Момиче на нейната възраст в същата къща… ще ѝ се отрази добре. А и на теб ще ти се отрази добре.

– Заклет ерген като теб да възхвалява брака? – усмихна се Паулиний.

– Вече да.

Паулиний погледна баща си: самият образ на августейшия му дядо в обикновена груба туника и сандали, излъчващ задоволство. Маркус се усмихна.

– Искаш ли малко грозде? Тази година имаме хубава реколта. Или поне така казва икономът. – Той се спря до лозата, която се увиваше по стълбовете в градината. – Опитвам се да науча повече за гроздето. Мисля си да напиша трактат, в който да сравня упадъка на републиката със загниването на лозите през есента. Но дори не знам дали лозите загниват през есента. Единственото, което знам, е, че имам зряло грозде на масата си, независимо от сезона. Ето опитай това.

Паулиний опита гроздето. Кисело и със семки.

– Прочетох последния ти трактат за намаляващата раждаемост и възможните решения на проблема. Но беше много над нивото ми, естествено… – Той седна на мраморния ръб на фонтана. – Какво мисли императорът за него?

– Императорът? – Маркус откри още един изсъхнал грозд. – Бих се изненадал, ако изобщо е чувал за него.

– Император Веспасиан винаги четеше трактатите ти. – Паулиний тихичко пусна половината от гроздето си във фонтана зад гърба си.

– Домициан не е голям любител на четенето. И ако все пак стигне до това да го прочете, едва ли ще му направя добро впечатление. Той мрази всякакви политически разсъждения.

– Но ти просто предлагаш разрешение на проблема с ниската раждаемост. Какво политическо има тук?

– Може да го приеме като критика, че не е успял да остави наследник.

– О! – Паулиний се опита да осмисли чутото. – Императрицата… Е, наистина десетгодишен брак и никакъв резултат, освен няколко скандала. Той би бил в правото си да се разведе с нея, но ти настояваше да я върнат обратно, така че вероятно си смятал, че тя е по-добър вариант от...

– От? … – Маркус му отправи сух поглед. – Не за императрицата ме питаш всъщност, нали?