Господарката на Рим

Съдбата ми беше отредила да бъда императорска любовница. "Лепида Полиа – любовницата на императора" – колко по-добре звучи от "Лепида Полиа – сенаторска съпруга". От момента, в който зърнах за пръв път император Домициан, знаех че ще бъде мой. Единственото, което трябваше да направя, бе, ами всъщност – да се добера до него.

– Съпругата ми, цезаре – ме беше представил Маркус на първия ми императорски прием. – Лепида Полиа.

Направих много нисък поклон.

Наш Господар и Бог – така обичаше да се обръщат към него. Господар и Бог. И аз не бих имала нищо против да се обръщат към мен с Господарка и Богиня. Да, това определено много би ми се харесало.

Наблюдавах го през цялата вечер, докато Маркус бъбреше за данъците. Домициан съвсем не беше непривлекателен. Висок. С едри рамене. Румени бузи. Военен вид, но не толкова скован като Паулиний. Дистанциран с благородните си гости, радушен с военачалниците. А що се отнася до императрицата му, ами спокойно можеше да мине за статуя предвид вниманието, което той ѝ обръщаше.

Не че тя беше единствената ми конкуренция. Бях чула слухове за Домициан и племенницата му. Ако слуховете бяха верни – ако го беше отдалечила от някога обожаваната от него до безумие съпруга, – то тя трябваше да притежава нещо забележително.

Е, гледах я цяла вечер и не забелязах нищо зашеметяващо. Крехко дете: с ленена коса, стройна осанка, големи очи, мълчалива. Колко патетично. И колко странно. След като стоеше сгушена на лектуса си близо два часа, тя изведнъж стана и се запъти към далечния край на залата, като си мънкаше нещо сама на себе си. Разговорите спряха напълно, когато императрицата стана, хвана я за ръката и я отведе обратно до лектуса.

– Яж, Юлия! – нареди ѝ Домициан нетърпеливо и тя нападна чиниите като примряло от глад куче, тъпчейки храна в устата си, докато бузите ѝ се издуха. Не откъсна нито за миг безцветните си очи от своя чичо, сякаш се боеше, че той ще я намушка с ножа от масата.

Домициан се върна при своите военачалници и изобщо не погледна към нея до края на вечерта. Аз също напълно игнорирах Юлия след това, а скоро тя изобщо спря да идва на императорските вечери. Малка особнячка.

Маркус изпитва някаква необяснима симпатия към нея.

– Винаги е била толкова крехка – каза той след една вечеря, когато Юлия прекара цялото време, кашляйки в чашата си с вино и бърборейки глупости всеки път, когато някой се опиташе да я заговори. – Горката Юлия!

– Горката Юлия – съгласих се аз.

Особнячка, а и луда. Дори и императорът да се е интересувал от нея, едва ли все още е така. Крайно време е някоя нова да дойде на сцената. Той беше имал много любовници, но никоя не беше успяла да се задържи за дълго.

Аз щях да се задържа.

– Лепида… – Тъмните му очи се спряха на моята лилава копринена стола, само с един нюанс по-светла от собствената му императорска мантия. – Колко величествено!