Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
От всички възпитаници, които онова лято напуснаха Хейлшам, във Фермата попаднаха осем души. Другите бяха настанени или в Белия дом на уелските възвишения, или във Фермата с тополите в Дорсет. Тогава още не знаехме, че тези места нямат нищо общо с Хейлшам. Когато се нанесохме във Фермата, очаквахме, че това ще е един друг Хейлшам, само че за по-големи възпитаници, и сега ми се струва, че известно време след преместването си продължавахме да гледаме на новото място по този начин. Разбира се, мислехме съвсем малко за бъдещия си живот извън Фермата, за това кой я управлява и как се вмества тя в големия свят. Тези въпроси не ни занимаваха.
Настаниха ни на място, което преди е било истинска ферма, но вече години наред не действаше като такава. Около старата къща имаше хамбари, дворни постройки, конюшни, оборудвани за живеене. Имаше и други сгради, по-голямата част от които бяха доста встрани и които всъщност щяха да се срутят всеки миг, така че не ставаха за ползване; ние обаче се чувствахме отговорни по някакъв начин за тях — главно заради Кефърс. Така наричаха намусения старец, който се появяваше два-три пъти в седмицата с калния си фургон по своите си стопански дела. Не обичаше много да разговаря с нас и по начина, по който ходеше навсякъде, въздишаше и с отвращение клатеше глава, се съдеше, че според него не си мърдаме и пръста за поддръжката на това място. Ние нямахме представа какво още иска от нас. Когато пристигнахме тук, той не показа списък на задълженията ни, а онези, които бяха дошли във Фермата преди нас — „ветераните“, както ги наричаше Хана, — вече бяха направили график на дежурствата, към който добросъвестно се придържахме. При това едва ли бяхме способни на нещо кой знае какво, освен да съобщаваме за течовете и да обираме водата по подовете.
В старата фермерска къща — главната сграда във Фермата — имаше няколко камини, които можехме да палим с дървата, складирани в бараките. Тя разполагаше и с големи като сандъци калорифери, ала неудобството беше, че работеха с газ, а Кефърс докарваше бутилки с газ само когато ставаше нетърпимо студено. Непрекъснато го молехме да ни остави няколко в случай на нужда, ала той мрачно клатеше глава, сякаш беше сигурен, че ще горим газта напразно и че дори можем да предизвикаме пожар. Помня дългите месеци, в които зъзнехме от студ. Обличахме по два, че и по три пуловера, а джинсите ни ставаха като тенекия от ниските температури. Друг път с дни не сваляхме гумените ботуши от краката си и оставяхме по пода следи от кал и влага. Видял това, Кефърс отново заклати глава, ала когато го попитахме как иначе да се движим из къщата, той не ни отговори.
Картината, която ви рисувам сега, може да ви се стори доста непривлекателна, но никой от нас не се притесняваше от неудобствата — от тях Фермата придобиваше дори още по-голяма прелест. Наистина, ако бъда честна докрай, трябва да призная, че в началото настойниците много ни липсваха. В първите месеци някои от нас се опитваха да си внушат, че Кефърс ни е нещо като настойник, ала той не искаше и да знае за подобно нещо. Гледаше на възпитаниците, които отиваха да го поздравят при пристигането на фургона му, като на ненормални. Но преди да ни преместят тук, много пъти ни бяха говорили за това: че след Хейлшам вече няма да имаме настойници и че ще трябва сами да се грижим един за друг. Трябва да призная, че в Хейлшам ни бяха подготвили добре в това отношение.
Повечето от възпитаниците, с които дружах в Хейлшам, онова лято се оказаха във Фермата. Синтия Е., която в стаята за творчество ме бе нарекла „пълноправна наследница“ на Рут и срещу чието присъствие нямаше да имам нищо против, бе заминала с компанията си в Дорсет. Чух, че Хари, с когото за малко да станем гаджета, отишъл в Уелс. Но всички от нашата компания останахме заедно. И си казвахме, че ако много ни се прииска да видим някого от останалите, нищо не ни пречи да му отидем на гости. Въпреки многото ни часове с госпожица Емили, ние нямахме реална представа за разстоянията между отделните географски точки, нито за това дали е лесно, или трудно да се придвижим от едно място до друго. Говорехме си как „ветераните“ биха могли да ни вземат със себе си донякъде по време на своите пътувания, мечтаехме на глас как по-късно сами ще се научим да шофираме и ще посещаваме познатите си, когато ни се иска.
На практика, разбира се, особено в първите месеци, ние рядко излизахме извън пределите на Фермата. Дори не се разхождахме из околностите, нито се скитахме по улиците на най-близкото село. Мисля, че това не се дължеше на страха ни. Знаехме, че никой няма да ни спре, ако спазим отбелязаните в дневника на Кефърс ден и час, когато ще се върнем. В онова първо лято често виждахме „ветераните“ да грабват чанти и раници и с плашещо безгрижие да се отправят нанякъде за ден-два. Изумено ги гледахме и си мислехме: нима следващото лято и ние ще се държим по същия начин? Всъщност така и стана, ала през първите дни това ни се струваше невъзможно. Не забравяйте, че никога не бяхме излизали извън територията на Хейлшам и сега бяхме съвършено объркани. Ако тогава някой ми бе казал, че много скоро не само ще свикна да предприемам далечни пътувания, но и че ще започна да се уча сама да карам автомобил, щях да го помисля за луд.