Сенките

- НЕ, АЗ ЩЕ СЕ ПОГРИЖА ЗА НЕЯ, БЛАГОДАРЯ. - ТРЕЗ СЕ усмихна на Елена, защото не искаше да я засегне, докато я отпращаше.

Истината обаче бе, че беше повече от готов именно той да изведе Селена от стаята за прегледи. Далеч от тренировъчния център. Да я заведе... някъде, където и да било другаде.

Само че това нямаше да стане. Та само преди два часа сърцето й беше спряло, бяха я разтърсили с два милиарда джаула електричество, а после по някакъв начин бе успяла да се върне от онзи свят благодарение на това, че той се беше направил на живо, дишащо одеяло за душата.

Просто най-обикновен ден.

Или пък беше нощ?

Кой ли знаеше?

- Готова ли си? - попита той Селена.

Това, че тя го погледна в очите и кимна, беше като излязло ог някакъв сън. Никога не бе предполагал, че двамата отново ще бъдат заедно... нито пък че тялото й ще се извие точно както трябва, когато той пъхна ръце под коленете и около раменете й.

- Аз... ще бъда нежен. - Гласът му се прекърши и на Трез му се прииска да си срита задника. - Бавно и полека.

Тя отново кимна и изохка, когато той я вдигна от масата за прегледи и я измъкна изпод медицинската лампа, свалена ниско над тялото й.

- Накъде? - допита отново, макар че вече два пъти му бяха казали.

Елена, която държеше торбичката на венозната система, ги поведе към вратата.

- Оттук.

Стаята за възстановяване от другата страна изобщо не беше това, което той би искал за своята жена. Имаше болнично легло с метални пречки от двете страни, тънки одеяла и прости бели чаршафи. Имаше стойка за венозната система и цял куп медицинско оборудване. Възглавниците изглеждаха корави.

Разбира се, можеше да я положи върху ръчно изработено пухено легло и то пак не би било достатъчно добро.

Селена потрепери, докато той я слагаше внимателно да легне. А после, когато посегна да издърпа завивките изпод нея, тя затвори очи и поклати глава.

- Една минутка? - простена, сякаш всичко я болеше.

- Аха. Разбира се. Със сигурност.

И ето че нямаше какво повече да прави. Огледа се наоколо, видя един стол и си каза, че ако си настани задника в него, поне няма да й виси на главата.

Мамка му, Селена е толкова неподвижна, помисли си, след като седна, а Елена ги остави на спокойствие (ако такова изобщо беше възможно). Но поне ставите й бяха заели що-годе нормално положение и дишаше без чужда помощ. И беше в съзнание.

Все още обаче беше много бледа. Почти колкото чаршафите. И въпреки че косата й беше пригладена, в дългите тъмни кичури все още имаше възелчета.

- Аз... съжалявам...

- Какво? - Той се приведе напред. - Какво каза?

- Съжалявам...

- За какво? Исусе, та да не би да си го искала!

Тя се разплака и Трез заряза стола. Отиде до леглото и коленичи до нея. Свали металната пречка и улови ръката й.

- Селена, не плачи. - Върху нощното шкафче имаше носни кърпички и той пусна ръката й, за да извади една и да избърше бузите й. - О, не, недей да съжаляваш. Не можеш да се извиняваш за нещо такова.