Сбогуване [bg]

Скоро спира. Сяда на релсите и през тънката материя на фланелката усеща горещия метал върху кожата на бедрата си. Отваря телефона и избира втория номер за бързо набиране.

— Джейни, какво става? Всичко наред ли е?

Джейни леко махва с ръка, за да изгони една пчела.

— Здравейте. Да. Просто сериозно премислям. Онова, за което си говорихме… Има много време за мислене, когато си на почивка — казва и се смее нервно.

— И?

— И… вие сте сигурна, че ще приемете решението ми, каквото и да е то?

— Разбира се. Знаеш това. Какво, реши ли вече?

— Не съвсем. Аз… аз още решавам.

— Говори ли с Кейб по въпроса?

Джейни трепва от болка.

— Не. Още не.

— Нищо, не те виня, че имаш нужда да прецениш всички възможности.

Джейни усеща гърлото си свито.

— Благодаря ви, сър.

— Знаеш, че можеш да ми звъниш по всяко време. И да ме информираш за решението си.

— Непременно. — Джейни затваря телефона и остава загледана в него известно време.

Вече всичко е казано.

На връщане вдига от релсата една монета, сплескана от влака, и се чуди дали някой от почиващите не я е хвърлил нарочно там. Дали развълнувано хлапе няма да дойде да си я потърси. Връща я на линията, така че който и да е бил, да си я намери. С бавна крачка тръгва към бунгалото, за да остави телефона. И после излиза пак навън, под дървото.

Съзерцава спящия Кейб. По-късно и тя се унася. Това се случва във всеки удобен момент, когато успее да избегне сънищата на Кабъл или на някое детенце в съседно бунгало.