Сбогуване [bg]

Поема си дълбоко дъх.

— Давай! — извиква и след секунди стремително се понася напред по повърхността на водата, коленете й посрещат вълните, ръцете й треперят.

Стиска здраво въжето, кокалчетата й побеляват, усеща дланите и мускулите си схванати от усилията, положени през последните два дни. „Отпусни се назад“ — спомня си и го прави. — „Остави въжето да те дърпа.“

Успява да се закрепи донякъде.

Клатушка се, изправя се и пак се клатушка.

Дупето й стърчи, знае го. Но какво би могла да направи. Пък и не я е грижа особено. Остава й само да се хили сляпо, докато струи вода я бият през лицето.

Изправя се.

— Ууу-хууу! — крещи.

Меган внимателно управлява малката грахово-зелена моторна лодка. Следи Джейни в огледалото за задно виждане, както добрите майки следят децата си, челото й е прорязано от две дълбоки бръчки, но тя й кима. Усмихва се.

Кабъл, с лице към Джейни, наблюдава от задната част на лодката, с неговата си усмивка. Зъбите му светят на фона на мургавата кожа, а кестенявата му коса, нашарена със златно от слънцето, буйно се развява на вятъра. Белезите от изгаряне на корема му блестят в сребристо-кафяво.

Но отдалечени на двайсетина метра разстояние, те и двамата изглеждат като петна на Джейни. Кейб крещи нещо много ентусиазирано, думите му се губят в шума на мотора и плясъка на вълните.

Ръцете и краката на Джейни потръпват, докато съхнат на вятъра, преди водните пръски пак да ги покрият. Кожата й е премръзнала.

Меган през цялото време се придържа в близост до осеяния с върби бряг. Поемайки към плажа и къмпинга на малкото градче, тя плавно завърта лодката в широк полукръг и я обръща с носа напред. Джейни се напряга на завоя, но усеща само малко подрусване. Когато отново изправят посоката, Джейни облизва устни и решително вдига палци към Меган.

По-бързо.

Меган се съгласява и ускорява в посока към пристанището и малкото лакирано в червеникавокафяв цвят бунгало — едно от шестте, пръснати по брега на комплекса „Рустик Логс“. Подминава го. Изследват нови територии.

„Ама че съм нахална“, мисли си Джейни. Присвива очи и прави смел, но все пак успешен опит да пресече отново килватера, докато двамата в лодката я окуражават.

И едва тогава забелязва, но вече е твърде късно.

Една жена лежи и се пече на воден дюшек, кожата й блести от лосиона и потта. Отдалече Джейни не може да различи добре сцената, но предупредителните знаци са й твърде познати. Стомахът й се преобръща.