Сбогуване [bg]

22:06

Джейни се свлича назад в стола. Изтръпнала. Не знае как трябва да се чувства от тази новина. Няма. Никаква. Представа.

Кабъл вдига ръка, за да прекрати разговора. За момент тримата седят в тишината на чакалнята. Изражението на Джейни е празно. Кари се бори с огромна дъвка, а Кабъл затваря очи и поклаща глава едва забележимо.

— Кари, започни отначало — казва той.

Кари кима. Припомня си.

— Така, значи, този следобед, около три часа, чувам някой да се дере навън. Не обърнах внимание, защото в нашия квартал си е нещо обикновено някой да крещи, нали така? И както си сгъвам прането на леглото, виждам майката на Джейни през прозореца, което е адски странно, защото тя почти никога не излиза, освен до бензиностанцията или до спирката на автобуса за пиене, нали? Но днес беше по нощница и се мотаеше из двора…

Джейни се изчервява и захлупва лицето си с шепи.

— О, боже! — казва.

— Крещеше „Джейни, Джейни!“ и после май се препъна и аз изтичах навън да видя какво става. И намирам Доротея да плаче и да повтаря: „Телефона! Трябва да отида до болницата!“, отново и отново, около сто пъти, и аз ти звънях и ти оставих съобщения и накрая просто я докарах дотук, защото не знаех какво друго да направя. И тук й трябваше около час, за да се успокои и да успее да обясни на жената на рецепцията, че не тя е болна, а че са й се обадили по телефона и че трябва да види Хенри.

Джейни вдига поглед.

— Хенри?

— Да, Хенри Фейнголд. Така се казва.

— Хенри Фейнголд — повтаря Джейни. Звучи й кухо. Не й говори нищо. Просто не звучи така, както би очаквала да звучи името на баща й. — И как, по дяволите, да разбера дали наистина е той? Доротея — изрича името на майка си, като натъртва всяка сричка — така и не намери за нужно да сподели с мен каквото и да било относно… Хенри.

Кари кима тържествено. Тя е свидетел.

И после.

Джейни премигва, за да спре сълзите, които отново бликват, щом осъзнава истината.

— Трябва да живее тук някъде наблизо, щом са го довели в тази болница. Но явно никога не му е идвало наум да ме потърси.

— Съжалявам, скъпа. — Кари забива поглед в пода.

Джейни се изправя рязко и се обръща към Кабъл и Кари:

— Не мога да повярвам, че така ни се провали ваканцията. И, Кари, толкова съжалявам, че си изгубила тук целия ден и цялата вечер. Ти си много добра приятелка — моля те, иди си у дома, или при Стю, или където искаш.

Обръща се към Кабъл:

— Кейб, ще се справя сама. Ще се приберем с автобуса, след като я изведа оттук. Моля ви. Идете да си почивате.