Първият крал на Шанара

— Стига, недей. — Бремен положи силната си длан на рамото на високия мъж. — Няма никакъв смисъл да повтаряме неща, които и двамата добре знаем. Ще направим, каквото можем, а после ще поемем по пътя си. — Той стисна леко рамото на Кинсън. — Много съм уморен. Ще останеш ли на пост няколко часа, докато поспя. След това ще тръгнем.

Пограничникът кимна.

— Ще пазя.

Старецът се изправи и се оттегли по-дълбоко в сенките, до широкото стъбло на дървото, където се настани удобно на меката трева и се уви в робата си. След минути вече спеше, дишането му стана дълбоко и равномерно. Кинсън се взираше в него. Дори и сега очите на друида не бяха напълно затворени. Зад тесните цепки блещукаше светлина.

„Също като на котка — помисли си Кинсън и бързо отмести поглед. — Като на много опасна котка.“

Времето минаваше, а нощта преваляше. Мина полунощ. Луната изчезна зад хоризонта и необятният калейдоскоп на звездното небе се завъртя. Над Стрелехайм тегнеше абсолютна тишина. Нищо не помръдваше в пустошта. Чуваше се единствено равномерното дишане на стареца. Пограничникът отново погледна към спътника си Бремен, самотник като него, сам във въжделенията си, низвергнат заради истина, която само той бе имал сили да прозре.

В това отношение си приличаха. Кинсън си спомни първата им среща. Старецът се бе приближил към него в една странноприемница във Варфлийт с молба за помощ. Кинсън Рейвънлок бе разузнавач, следотърсач и изследовател, откакто бе навършил петнадесет. Беше израснал в Калахом в едно от малкото семейства, останали в Пограничните земи на човешките поселения. Всички други се бяха преселили далеч на юг, бягайки от миналото си.

След края на Първата война на расите, когато друидите разделиха Четирите земи с център Паранор, на човеците бе наредено да оставят незаселен район между своите поселения и останалите раси. Затова, макар Южната земя да се простираше почти до Драконовите зъби на север, хората бяха изоставили почти напълно територията над Езерото на дъгата. Само няколко семейства останаха там, убедени, че това е техният дом, и нямаха никакво намерение да се местят в по-населените райони на отредената им земя. Семейство Рейвънлок бе едно от тях. Затова Кинсън беше израсъл като един от пограничниците, почти извън цивилизацията, но в разбирателство както с хората, така и с елфите, джуджетата, гномите и тролите. Той бе пътувал из техните земи и бе изучил обичаите им и усвоил езиците им.

Интересуваше се от история и затова се вслушаше в различните версии за събитията, и смяташе, че така е отсял само истината. Бремен също се интересуваше от уроците на историята и още от самото начало двамата споделяха някои общи възгледи. Един от тях бе, че ключът към продължителния мир между расите е именно в заздравяването на връзките помежду им, а не в разделянето и изолацията им. Другото им общо убеждение беше, че най-голямата пречка пред всеобщия мир е Господаря на Магията. Дори тогава, пет години по-рано, вече се носеха слухове за него. Мълвеше се, че нещо зло живее в Царството на Черепите, че там е събрана невиждана сган от зверове и зловещи създания. Дочуваха съобщения за летящи твари, крилати чудовища, които нощем търсят жертви сред смъртните. Шушукаха се истории за хора, които тръгнали на север и никога не се върнали. Тролите стояха настрани от Хребета и тресавището Малг. Дори не се и опитваха да прекосяват Киерлак. Когато трябваше да минат в близост до Царството на Черепите, те се събираха на големи групи и се въоръжаваха добре. В тази част на Северната земя не покълваше нищо, нищо не пускаше корени. С времето опустошеният регион постепенно потъна в саван от облаци и мъгли. Земята беше безводна и ялова. Навсякъде имаше само прах и скали. Нищо не вирееше там. Нищо, което бе наистина живо.