Шогун

Очиба се стресна, неочаквала такъв обрат.

— Какво?

Отговор не последва. Йодоко започна след малко да бърбори нещо несвързано:

— Скъпи Яемон… здравейте, момчето ми… милото… такова хубаво момче сте станали… а толкова много врагове, толкова е глупаво… Но и вие сте само едно видение, също като…

Разтърси я силна конвулсия. Очиба стискаше ръката й и я милваше.

— Наму Амида Буцу — в името на Буда Амида — прошепна тя, отдавайки последна почит на старата жена.

Още една конвулсия и Йодоко произнесе ясно:

— Простете ми, О-сан.

— Няма за какво да ви прощавам, господарке.

— Много неща има… за прошка… — Гласът й вече едва се долавяше и лицето й започна да помръква. — Чуйте ме… обещайте… за Торанага… много е важно… моля ви… можете да му имате доверие…

Старческите й очи се взираха умолително в нейните, опитваха се да наложат волята си.

Очиба не искаше да се подчини, а същевременно съзнаваше, че трябва. Мислите й се объркаха от чутото за Марико и думите на тайко, повтаряни безброй пъти, отекнаха отново в ушите й:

— Можеш да имаш пълно доверие на Йодоко-сан, О-сан. Тя е много мъдра — винаги помни това! В повечето случаи е права и можеш да й довериш живота си, живота на моя син, както и моя собствен…

Очиба отстъпи.

— Обеща…

И рязко млъкна. В очите на Йодоко за последен път проблесна светлинка и угасна.

— Наму Амида Буцу — повтори Очиба, допря безжизнената ръка до устните си и я положи върху завивките. Затвори очите на мъртвата и си спомни смъртта на тайко — единствената смърт, на която беше също тъй непосредствен свидетел. Тогава очите му бяха затворени от Йодоко, тъй като това е привилегия на съпругата. Тайко умря в същата тази стая и в предверието чакаше Торанага, както сега чакаха Ишидо и Кияма, продължавайки едно бдение, започнало предния ден.

— Но защо изпратихте да повикат Торанага, господарю? — попита тя тогава. — Трябва да си почивате.

— Ще почивам след смъртта, О-сан — отговори тайко. — Трябва да уредя въпроса с наследника си. Сега е крайният момент. Докато все още имам сили.

И Торанага пристигна — силен, жизнен, властен. Четиримата бяха сами: Очиба, Йодоко, Торанага и Накамура — тайко, господар на Япония, легнал на смъртното си ложе, а всички очакваха последните му разпореждания, на които щяха да се подчинят безусловно.

— Здравейте, Тора-сан — поздрави го тайко с галения прякор, даден му преди много години от Города, и го изгледа с дълбоко хлътналите си очи на дребното си, маймуноподобно личице. Тялото му беше също тъй дребно, но със силата на първокачествена стомана — до преди няколко месеца, когато започна да линее. — Умирам. От нищото в нищото, но вие ще живеете и синът ми ще бъде безпомощен.

— Няма да е безпомощен, господарю. Всички даймио ще почитат сина ви, както почитат вас.

Тайко се засмя.

— Да, ще го почитат. Днес. Докато съм жив — така е! Но как да съм сигурен, че Яемон ще управлява след мен?

— Назначете съвет от регенти, господарю.