Шогун

— И-и-и, стари приятелю, ама че живот живяхме! Спомняте ли си битките? Как се биехме един до друг — непобедими заедно. Направихме невъзможното. Заедно с вас покорихме могъщи врагове и плюхме отгоре им, а те ни молеха за още. Ние двамата го направихме — един селянин и един Миновара! — Старецът се изкикоти. — Чуйте ме: още няколко години — и щях да смажа чесъноядците. И нашите японски войски, подсилени от корейските, щяха да се насочат към Пекин и щяха да завладеят Драконовия трон на Китай! Тогава щях да ви подаря Япония — за която копнеете — и щях да имам онова, за което винаги съм мечтал. — Гласът му беше силен и не издаваше вътрешната му слабост. — Един селянин може да възседне Драконовия трон с чест и достойнство — не като тук, в Япония. Така ли е?

— Да, господарю, Китай и Япония са много различни.

— Така си е. Докато при нас, японците, тронът е божествено право на небесната фамилия, при китайците Драконовият трон може да бъде възседнат и от човек от простолюдието. Там властта не се предава по наследство. — Той отново се засмя. — Аз съм селянин, човек от простолюдието, така ли е?

— Така е. Но освен това сте и самурай. Вие променихте законите. Сега сте родоначалник на династия.

— Винаги съм ви харесвал, Тора-сан. — Старецът блажено засърба чай. — Да, помислете си само — аз върху Драконовия трон! Можете ли да си ме представите мен — император на Китай, Йодоко — императрица, след нас прекрасната Очиба, след мен Яемон. Ах, колко щеше да е лесно! Представи си колко щеше да е хубаво, ако бях изпълнил заветната си мечта! А после заедно с безбройните китайски войски щях да се втурна на север и на юг и да покоря веднъж завинаги световните империи. Да, Тора-сан, ние с вас щяхме да сме непобедими. Колко жалко. Един живот не стига за всичко. Ние знаем смисъла на живота, нали?

— Да.

Очите му странно блеснаха.

— Какъв е тогава?

— Дълг, дисциплина, смърт — отвърна Торанага.

Отново същият кикот. Старецът като че ли се смаляваше пред очите им, по-мъдър от всякога, и изведнъж цялата му топлота го напусна също така внезапно, както го бе обзела.

— Регенти, значи? — злобно и твърдо попита той. — И на кого бихте се спрели?

— На Кияма, Ишидо, Оноши, Тода Хиромацу и Сугияма. Лицето на тайко се изкриви в ехидна усмивка.

— Вие сте най-мъдрият мъж в тази империя — след мен! Обяснете на жените ми защо се спирате именно на тези хора.

— Защото се мразят един друг, но заедно биха могли да управляват успешно и да изкореняват всякаква опозиция.

— Дори вас?

— Не, мен не. — Торанага погледна към Очиба и заговори направо на нея: — За да поеме Яемон властта, трябва да изчакате цели девет мъчителни години. За тази цел преди всичко трябва да запазите мира, наложен от тайко. Спирам се на Кияма, защото е главен даймио-християнин, велик пълководец и безкрайно верен васал. Сугияма — защото е най-богатият даймио в империята, родът му е древен, искрено ненавижда християните и ще спечели най-много, ако Яемон дойде на власт. Оноши — защото мрази Кияма, оспорва властта му, християнин е като него, но е и прокажен, който ламти за всеки миг от живота си — макар че ще живее още поне двадесет години, — ненавижда всички и най-вече Ишидо. Ишидо — защото ще надушва всички заговори, а понеже е селянин, мрази всички потомствени самураи и е яростен противник на християнството. Тода Хиромацу — защото е честен, послушен, верен, постоянен като слънцето, борави с меч по-добре от всеки друг. Редно е той да стане председател на Съвета на регентите.