Шогун

— Аз съм командуващ, но вие отговаряте в момента.

— Благодаря, Ябу-сама, но командуващ е Тода-сама. Вие сте старши офицер. За мен би било чест да ви бъда заместник. Ако ми позволите.

— Позволявам, капитане — тъжно се съгласи Ябу. — Много добре съзнавам кой командува. Как ви е името?

— Сумийори Табито.

— Първият Сив не се ли казваше също Сумийори?

— Да, Ябу-сан. Беше мой братовчед.

— Когато сте готов, капитан Сумийори, повикайте всички офицери на съвет.

— Разбира се, господарю. С нейно разрешение.

Двамата мъже погледнаха към жената, която влезе в двора. Беше възрастна, самурай, и се подпираше с очевидна болка на бастуна си. Косата й беше снежнобяла, ала гърбът й беше изправен. Приближи се до Кирицубо. Прислужничката й пазеше сянка с чадърче.

— Добър вечер, Кирицубо-сан — поздрави тя. — Аз съм Маеда Ецу, майка на Маеда-сама, и споделям възгледите на Тода-сама. С нейно позволение бих желала да имам честта да чакам заедно с нея.

— Моля ви, седнете и бъдете добре дошли — каза Кири.

Една от прислужничките донесе възглавничка и заедно с личната прислужничка на старицата й помогнаха да седне.

— А, така е добре, много по-добре — въздъхна с облекчение беловласата жена и подтисна едно болезнено изохкване. — Ставите ме болят — с всеки изминал ден стават все по-зле. Но така ми е добре, благодаря.

— Желаете ли чай?

— Първо чай, а след това и саке, Кирицубо-сан. Много саке. Всички тези преживявания предизвикват силна жажда, не мислите ли?

Други жени самураи се откъсваха от разотиващата се тълпа и се връщаха назад през редиците на Сивите, заставаха в прохладната сянка. Някои от тях се поколебаха и промениха решението си, но скоро на верандата се насъбраха четиринадесет жени, две от тях с деца.

— Моля да ме извините, аз съм Ачико, съпруга на Кияма Нагамаса. Аз също искам да се прибера у дома — свенливо се обади младо момиче, хванало за ръка малкото си момченце. — Искам да се прибера при съпруга си. Мога ли да ви помоля за разрешение да остана?

— Но Кияма-сама много ще се разсърди, ако останете тук.

— О, Кирицубо-сан, извинете, но дядо почти не ме познава. Аз съм съпруга на един негов далечен внук. Убедена съм, че не го интересува какво правя, а пък аз от месеци вече не съм виждала съпруга си и също не ме интересува кой какво ще каже. Тода-сама е права, нали?

— Да, Ачико-сан, права е — обади се старата Ецу-сан, твърдо решила да овладее положението. — Разбира се, че сте добре дошли, детето ми. Елате, седнете до мен. Какво хубаво момченце имате.

Останалите жени се съгласиха в хор с нея, а другото дете, четиригодишно момченце, пристъпи напред и изписука натъжено:

— Нали и аз съм хубаво момченце?

— Хубав си, дума да не става! — засмя се Ецу-сан. Кири избърса една сълза от окото си.

— А така, че иначе всичко започна да става прекалено сериозно. — Тя се закиска.

— Ах, почтени дами, за мен е голяма чест да ви посрещна в нейния дом. Сигурно умирате от глад. Вие сте права, Ецу-сан, цялата тази работа предизвиква силна жажда.