Шогун

— Конят ме хвърли — но нищо ми няма.

И тя го предизвика да се надбягват до дома, за да докаже, че всичко е наред, и се впусна напред като степен вятър, а гърбът още я наболяваше от къпините. Същата нощ легна със своя господар и след девет месеца му роди Яемон — за негова вечна радост. И за нейна.

— Разбира се, че съпругът ми е баща на Яемон — с абсолютна сигурност отговори Очиба на безмълвното запитване на Йодоко. — Той е баща и на двете ми деца. А онова беше само сън.

Защо се заблуждаваш? Съвсем не беше сън. Случи се наяве. И онзи мъж не беше никакъв ками. Ти се търкаля в прахта с един селянин, за да родиш сина, от който отчаяно се нуждаеше — не по-малко, отколкото тайко, за да го привържеш още повече към себе си. За да не си вземе друга наложница.

Ами първото ти дете?

Карма, помисли си Очиба, за да се освободи и от тази дремеща болка.

— Изпий това, детето ми — каза й Йодоко, когато тя беше едва шестнадесетгодишна, една година след като стана официална наложница на тайко. Тя изпи странния загряващ билков чай и след малко й се приспа, а когато се събуди на другата вечер, си спомняше само някакви необикновени еротични сънища, невероятни ярки цветове и неземното усещане, че времето е спряло. Йодоко беше до нея, когато се събуди, а също и когато отново заспа — много внимателна, загрижена не по-малко от нея за хармонията на техния господар. След девет месеца роди — първата жена на тайко, която изобщо бе родила. Ала детето беше болнаво и умря наскоро след това.

Карма, помисли си тя.

Никога дума не бе издумана между тях двете с Йодоко за онова, което се бе случило или можеше да се е случило по време на онзи безкраен сън. Нищо — освен това „прости ми“ преди няколко минути и нейното „няма нищо за прощаване“.

Ти нямаш никаква вина, Йодоко-сама, и нищо не се е случило — никаква тайна, нищо. А дори и да е имало нещо такова, спи спокойно, стара майко, тайната ти вече е погребана заедно с теб. Очите й галеха изпитото лице, тъй крехко и трогателно в смъртта. А въпросът на тайко си остана незададен. Карма, че той умря, спокойно си мислеше тя. Ако беше живял още десет години, сега да съм императрица на Китай, а то… съм сама.

— Странно, че умряхте, преди да успея да ви обещая, господарке — промълви тя и усети миризмата на тамян и благовония, която винаги съпровождаше смъртта. — Щях да ви обещая, но вие умряхте, преди да го сторя. И това ли е карма? Трябва ли да се подчиня на една молба и да спазя едно неизречено обещание? Какво да правя?

Синко, синко, колко съм безпомощна!

И тогава си спомни думите на Мъдрата майка: „Мислете, както би мислил тайко при подобни обстоятелства — или Торанага.“

И Очиба усети как в нея се вливат нови сили. Тя се отпусна назад на петите си и хладнокръвно се потопи в обкръжаващото я безмълвие.