Тя, която трябваше да умре [bg]

– Обещавам.

– Добре, след малко ще ги имаш. Много ще съм ти благодарен, ако намериш време да ги прегледаш колкото се може по-бързо.

Робърт Карсън помълча известно време.

– Знаеш ли – каза накрая, – за мен ще е чест. Радвам се, че имам роднина в Швеция, макар и да е тъжно, че животът му е бил тежък.

– Така изглежда, за жалост. Една приятелка се е натъкнала на него, докато е бил жив.

– И какво казва?

– Бил много тревожен и говорил несвързано за Йоханес Форшел, сегашния ни министър на отбраната, който е покорил Еверест през май две хиляди и осма.

– Май две хиляди и осма?

– Да.

– Нали тогава почина Клара Енгелман?

– Точно така.

– Интересно.

– В какъв смисъл?

– Наистина имам роднина, който е участвал в тази експедиция. Почти легендарна личност всъщност. Но той е умрял преди три-четири години.

– Значи няма как да се е появил в Стокхолм.

– Да.

– Мога да ти пратя списък с останалите шерпи, за които знам, че са участвали, това може да ти даде някаква насока.

– Би било полезно.

– Не че наистина вярвам, че Еверест има нещо общо – каза Микаел по-скоро на себе си, отколкото на Робърт Карсън. – Едва ли има връзка между онзи мъж и министъра на отбраната.

– Значи просто търсиш непредубедено?

– Предполагам. Беше вълнуващо да прочета историята ти.

– Благодаря – каза Робърт Карсън. – Ще се чуем.

Микаел затвори и потъна в мисли. После написа съобщение на Лисбет, за да ѝ благодари и да ѝ разкаже за Форшел и Еверест, Матс Сабин и всичко останало. Най-добре беше да знае целия контекст.

Лисбет видя писмото в десет вечерта, но не го прочете. Имаше си други грижи. Освен това се намираше насред караница.

– Не можеш ли да спреш да зяпаш проклетия компютър? – изръмжа Паулина.

Лисбет спря да зяпа проклетия си компютър и погледна към Паулина, която стоеше току до бюрото. Дългата ѝ къдрава коса беше пусната, а изразителните ѝ очи бяха пълни със сълзи и гняв.

– Томас ще ме убие.

– Нали каза, че можеш да отидеш при родителите си в Мюнхен.

– Той ще отиде там и ще ги изиграе. Те го обичат. Или поне си мислят, че го обичат.

Лисбет кимна и опита да мисли трезво. Дали все пак да не изчака? Не, бързо отхвърли този вариант. Не можеше да отстъпи и определено не можеше да вземе Паулина в Стокхолм. Трябваше веднага да отиде там – сама. Не можеше да продължава да седи пасивно, заровена в миналото. Трябваше да действа, да наблюдава преследването отблизо. Иначе щяха да пострадат невинни хора, особено сега, когато Галинов беше с Камила.

– Да говоря ли с тях? – попита Лисбет.

– С родителите ми?

– Да.

– За нищо на света.

– Защо не?

– Защото си социално НЛО, Лисбет, не го ли знаеш? – сопна се Паулина, грабна чантата си и излезе навън, затръшвайки вратата след себе си.

Лисбет се зачуди дали да я последва. Но както обикновено остана като залепена пред компютъра и реши вместо това да продължи с опитите да хакне охранителните камери около етажа на „Страндвеген“, където все още се намираше Камила. Работата обаче не ѝ спореше. В главата ѝ нахлуваха други мисли, не само за гневния изблик на Паулина, ами за всичко възможно. В ключително и имейла от Микаел, макар че в момента това ѝ се струваше най-маловажното от всичко.