Врагове по неволя [bg]

А ето защо беше лошо всичко това. Съдебните заседатели във военните трибунали са точно толкова подвластни на външния вид, колкото и обикновените хора. Дори повече. Те седят по десет часа на ден без никакво развлечение освен това да наблюдават главните действащи лица. Гледат и слушат, пак гледат и пак слушат и постепенно си съставят мнение. А военнослужещите — мъже и жени — тъкмо поради факта, че са чешити и бездруго, се влияят повече от външния вид, отколкото който и да било друг.

Щях да бъда много по-доволен, ако Бейлс беше оплешивяващ тип на средна възраст с развалени зъби, бирен корем и олющени обувки, облечен в карирано спортно сако и раирани панталони. В такъв случай, ако се опитах да докажа, че е проявил престъпна небрежност, заседателите щяха да го погледнат и да си кажат: „Да, мога да си го представя.“

Както и да е, Бейлс приключи с приятното си въведение, двамата седнахме и се вторачихме един в друг като бик и матадор. Аз проговорих пръв:

— И така, кандидат-офицер, прочетох показанията ви и, както може да се очаква, имам няколко въпроса към вас.

— Да, сър — каза той, без да му мигне окото. — Така и предполагах.

— Добре. Въпрос номер едно. Когато пристигнахте в жилищния блок на Уайтхол, колко точно корейски полицаи вече бяха там?

Подозирайки, че нещо хитрувам, той се замисли, преди да отговори:

— Доколкото си спомням, около двайсет.

— Около двайсет? Означава ли това, че не знаете колко точно са били?

Пак се направи, че се замисля, после кимна:

— Да, господин майор. Не съм сигурен колко точно бяха.

— Извинете ме, че ви питам отново. Искам просто да изясним този въпрос. Вие не знаете колко корейски полицаи са били в жилищната сграда, така ли?

Той ме гледаше, без да трепне. Мястото на престъплението би трябвало да е строго охранявано, едва ли не херметически запечатано. Показанията на Бейлс и сержант Уилсън Блакстоун, които бях прочел, вече бяха породили у мен силни съмнения, че нещата са излезли извън контрол. Сега имах чувството, че съм близо до големия пробив — онова, за което мечтаем ние, адвокатите от защитата.

— Не знам — каза той.

— Значи нямате представа кой е влизал и излизал от мястото на престъплението? Така ли е?

Без дори да примигне, той отвърна:

— Не съм казал такова нещо.

— Не сте ли? Нали това ви попитах?

— Не, вие ме попитахте колко корейски полицаи са били в жилищната сграда. Не знам това. Имаше двама, които охраняваха входа на сградата, когато пристигнах, но след като се качих горе, може да са поставили и други на това място, нямам представа. Не знам дали е имало охрана на задния вход. Може би е имало трима-четирима полицаи в коридора, който води към апартамента на капитан Уайтхол. Може и повече да са били.

Той замълча и се вторачи в лицето ми.

— Но ако искате да знаете колко точно са влезли в апартамента на капитан Уайтхол, ще ви кажа със сигурност.

— Така ли?

— Разбира се. Сержант Блакстоун и аз следвахме стандартната процедура. Той и партньорът му са пристигнали на мястото веднага след южнокорейската полиция. Записали са имената на всеки полицай, който е влизал в апартамента. Бил е заведен дневник за контрол, проверени са били документите за самоличност и всеки, който е влизал в апартамента, е бил с придружител.

— Странно, не забелязах това да се споменава в показанията ви.

— Няма и как да сте го забелязали. Никога не записваме всички процедурни действия, които извършваме на местопрестъплението.

Ако бях по-мнителен, бих могъл да се усъмня, че Бейлс нарочно ме беше подвел, за да има възможност да тръшне вратата в лицето ми. Може би ме предупреждаваше да не бъда прекалено настоятелен и нахален в съдебната зала, защото щеше да намери начин да ме накара да си платя. Ако това беше целта му, успя напълно.

Както и да е, опитах се да се престоря, че нищо не е станало.

— Във вашите показания споменавате, че когато сте пристигнали на местопрестъплението, сте заварили сержант Блакстоун да се кара с инспектор Чой. Можете ли да уточните за какво спореха?

— Разбира се. Обичайните въпроси около юрисдикцията. Нищо сериозно.

— Какво например?

— Например кой е отговорен за събирането и описването на доказателствата. Или пък кой трябва да разпитва свидетелите.

— И тези въпроси бяха разрешени?

— Естествено. Инспектор Чой е добър професионалист и разумен човек. Освен това е старо куче. Не за първи път наши военни извършват престъпления в неговия район.

— И какво беше решението? — попитах.

— Неговите хора да събират и описват доказателствата и да се заемат с аутопсията. Нашите хора да проведат разпитите. Чой изобщо не възрази. Мисля, че сержант Блакстоун малко се беше престарал, а той го беше разбрал погрешно като обида. Веднага изчистихме проблема.

— Аха — казах. — Значи е било повече на лична основа, отколкото по същество?

— Точно така бих го определил, да.

— Вас устройваше ли ви корейците да се занимават с доказателствата?

— Разбира се. Защо не?

— Ами и двамата знаем, че има много съществени различия между корейските и американските правила за работа с доказателствата. И че корейците не са обучени да работят с тях по същия начин като нашите полицаи.