Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Кой говори, кой говори?
Въпросът накара дон Хуан да се засмее така силно, че в един момент се олюля настрана.
Очевидно беше ми възможно да казвам прости неща, доколкото зная какво искам да кажа.
— Аз ли говоря? Аз ли говоря? — попитах аз. Дон Хуан ми каза, че ако не престана да правя лудории, той ще излезе, ще легне под рамадата и ще ме остави сам с моята шутовщина.
— Не е шутовщина — казах аз.
Бях много сериозен в това. Мислите ми бяха много ясни. Тялото ми обаче беше вдървено. Не го усещах. Не се задушавах, както веднъж в миналото при подобни обстоятелства. Беше ми комфортно, защото не можех да почувствам нищо. Изобщо нямах контрол над волевите си процеси и въпреки това можех да говоря. Хрумна ми мисълта, че щом мога да говоря, навярно бих могъл да стана, както беше казал дон Хуан.
— Горе — казах аз на английски и за част от секундата бях горе. Дон Хуан поклати глава, невярвайки и излезе от къщата.
— Дон Хуан! — извиках аз три пъти. Той се върна.
— Свали ме долу — казах аз.
— Свали се долу — каза той. — Изглежда се справяш много добре.
Казах „долу“ и изведнъж загубих стаята от погледа си. Не можех да видя нищо. След миг стаята и дон Хуан отново се върнаха в зрителното ми поле. Помислих, че сигурно съм легнал с лице към земята н че той ме е сграбчил за косата и е повдигнал главата ми.
— Благодаря ти — казах аз с много бавна монотонност.
— Няма защо — отговори той, пародирайки интонацията на гласа ми и изпадна в нов пристъп на смях.
След това взе някакви листа и започна да разтрива ръцете и краката ми с тях.
— Какво правиш? — попитах аз.
— Разтривам те — каза той, имитирайки моята болезнена монотонност.
Тялото му се разтърси от смях. Очите му бяха блестящи и приветливи. Хареса ми. Почувствах, че дон Хуан е милостив, честен и забавен. Не можех да се смея с него, но бих искал. Завладя ме друго чувство на въодушевление и се засмях. Звукът беше така ужасен, че за миг дон Хуан се слиса.
— По-добре да те заведа в канала — каза той, — иначе шутовщината ги ще те убие.
Той ме вдигна на крака и ме накара да ходя из стаята. Малко по малко започнах да усещам глезените си, краката и накрая цялото тяло. Ушите ми се пръскаха от едно особено налягане, сякаш усещах крак или ръка, които са „заспали“. Почувствах огромна тежест на тила и на темето.
Дон Хуан ме натика в напоителния канал зад къщата. Потопи ме три пъти, напълно облечен. Студената вода намаляваше постепенно налягането и болката, докато всичко изчезна.
Смених дрехите си в къщата и отново почувствах същото отчуждение, същото желание да стоя мълчаливо. Този път обаче забелязах, че това не беше яснота на ума или сила да се съсредоточа. По-скоро това беше вид меланхолия и физическо изтощение. Накрая заспах.
12 ноември 1968
Тази сутрин с дон Хуан ходихме до близките хълмове да събираме растения. Вървяхме около шест мили по изключително тежък терен. Много се изморих. Предложих да седнем и да си починем. Той подхвана разговор, като най-напред каза, че е доволен от моя прогрес.
— Сега знам, че аз бях този, който говори — казах аз, — но тогава бих могъл да се закълна, че е някой друг.
— Ти беше, разбира се — каза той.
— Как стана така, че не можах да позная себе си?
— Това е, което прави малкият дим. Човек може да говори и да не го забелязва. Или може да измине хиляди мили и пак да не го забележи. Така човек минава и през нещата. Малкият дим премества тялото и човек е свободен като вятъра. Повече от вятъра — вятърът може да бъде спрян от скала или стена, или от планина. Малкият дим прави човека свободен като въздуха. Може би дори по-свободен — въздухът може да бъде затворен в гроб и да стане застоял, но с помощта на малкия дим човек не може да бъде спрян или затворен.
Думите на дон Хуан разпалиха една смесица от еуфория и съмнение. Чувствах непреодолимо смущение, усещане за непреодолима вина.
— Тогава човек наистина може да прави всички тези неща, дои Хуан?
— Ти как мислиш? Ти по-скоро би помислил, че си луд, нали? — каза той рязко.
— Е, на тебе ти е лесно да приемеш всички тези неща. За мен е невъзможно.
— Не ми е лесно. Нямам никакви допълнителни предимства пред теб. Тези неща са еднакво трудни за възприемане за теб или за мен, или за всеки друг.
— С всичко това ти се чувстваш като у дома си, дон Хуан.
— Да, но това ми струва много. Трябваше да се боря може би повече, отколкото ти изобщо ще се бориш. Ти имаш един смайващ начин да накараш всичко да работи за теб. Нямаш представа колко много трябваше да се трепя, за да направя това, което ти направи вчера. Ти имаш нещо, което ти помага на всеки инч по пътя. Няма друго възможно обяснение за начина, по който научаваш за силите. Преди го направи с Мескалито, сега го направи с малкия дим. Трябва да се съсредоточиш върху факта, че имаш голяма дарба, и да оставиш другите съображения настрана.