Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
То се завъртя два пъти пред мен, вибрирайки с криле, а това, което изтичаше от устата му, потече във всички посоки. После то се обърна и се запързаля с невероятна скорост, докато се загуби в далечината. Взрях се втренчено в посоката, в която беше отишло, защото нямаше какво друго да правя. Имах едно свръх особено усещане за неспособност да организирам мислите си разбираемо. Не можех да се поместя. Като че бях залепен за земята.
След това видях нещо като облак в далечината. Миг по-късно гигантският звяр отново кръжеше с пълна скорост пред мен. Крилете му режеха въздуха все по-близо и по-близо до ушите ми, докато ме удариха. Почувствах, че крилете му действително удариха тази част от мен, която беше там. Изкрещях с цялата си мощ посред една от най-мъчителните болки, които някога съм изпитвал.
Следващото, което знам, е, че бях седнал на сламеника си, а дои Хуан разтриваше челото ми. Той разтри ръцете и краката ми с листа, после ме заведе до напоителния канал зад къщата, свали дрехите ми и напълно ме потопи в него. След това още няколко пъти ме потопи и извади.
Докато лежах на плиткото дъно на канала, дон Хуан от време на време повдигаше левия ми крак и леко потупваше ходилото. След малко усетих гъдел. Той забеляза това и каза, че съм добре. Облякох дрехите си и се върнахме у тях. Седнах отново на сламеника си и се опитах да говоря, но усетих, че не бих могъл да се концентрирам върху това, което искам да кажа, макар че мислите ми бяха много ясни. Бях удивен да осъзная каква голяма концентрация е необходима, за да се говори. Забелязах също, че за да кажа нещо, трябва да спра да гледам нещата. Имах впечатлението, че съм завлечен на дълбоко и когато искам да говоря, трябва да изплувам на повърхността като водолаз. Трябваше да се издигам сякаш дърпан от своите думи. Два пъти стигнах дотам, че да прочистя гърлото си по начин, който беше напълно обикновен. Тогава можех да кажа това, което искам, но не го направих. Предпочетох да остана в странното ниво на мълчание, където можех само да гледам. Имах чувството, че започвам да се добирам до това, което дон Хуан наричаше „виждане“ и това ме направи много щастлив.
След това дон Хуан ми даде малко супа и тортили и ми нареди да ям. Можех да ям без никакво затруднение и без да губя това, което смятах за своя „сила за виждане“. Фокусирах поглед върху всичко около мен. Бях убеден, че мога да „видя“ всичко и все пак светът изглеждаше същия, доколкото можех да преценя. Мъчих се да „виждам“, докато стана твърде тъмно. Накрая се изморих, легнах и заспах.
Събудих се, когато дон Хуан ме завиваше с одеало. Имах главоболие и ми беше зле на стомаха. След малко се почувствах по-добре и спах здраво до следващия ден.
На сутринта отново си бях аз. Нетърпеливо попитах дон Хуан:
— Какво стана с мен?
Дон Хуан се засмя сдържано.
— Ти отиде да търсиш пазача и го намери, разбира се — каза той.
— Но какво беше това, дон Хуан?
— Пазителят, пазачът, стражът на другия свят — каза дон Хуан убедително.
Възнамерявах да му разкажа подробностите за зловещия и отвратителен звяр, но той отклони моя опит, като каза, че преживяването ми не било нищо особено и че всеки човек може да направи това.
Казах му, че пазителят е бил такъв шок за мен, че наистина все още не мога да мисля за него.
Дон Хуан се засмя и се пошегува с това, което определяше като моя склонност към преиграване.
— Това нещо, каквото и да беше, ме нарани — казах аз. — Беше така реално, както теб и мен.
— Разбира се, че беше реално. То ти причини болка, така ли?
Все повече се вълнувах, припомняйки си своето преживяване. Дон Хуан ми каза да се успокоя. После ме попита дали наистина съм се страхувал от него. Подчерта думата „наистина“.
— Бях вцепенен от страх — казах аз. — Никога в живота си не съм изпитвал такъв ужасен страх.
— Хайде — каза той, смеейки се. — Не те беше толкова страх.
— Кълна ти се — казах аз с искрена жар, — че ако можех да се движа, щях истерично да побегна.
Той намери твърдението ми много смешно и се заля от смях.
— Какъв беше смисълът да ме караш да видя тази чудовищност, дон Хуан?
Той стана сериозен и ме погледна.
— Това беше пазителят — каза той. — Ако искаш да виждаш, трябва да победиш пазителя.
— Но как мога да го победя, дон Хуан? Той е висок може би сто фута.
Дон Хуан се засмя така силно, че по бузите му се търкулнаха сълзи.
— Защо не ме оставиш да ти кажа какво видях, за да няма никакво неразбиране? — казах аз.
— Ако това те прави щастлив, давай — кажи ми.
Разказах всичко, което можах да си спомня, но това изглежда не промени неговото настроение.
— Това още не е нищо ново — каза той, усмихвайки се.