Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)

Бях го помолил още веднъж да ми позволи да пуша, за да намеря пазителя. Не го молех под напора на момента, а след дълго обмисляне. Моето любопитство към пазителя беше несравнимо по-голямо от страха ми и от притеснението да не загубя своята яснота.

Процедурата беше същата. Дон Хуан напълни лулата веднъж и когато бях изпушил цялото съдържание, я изчисти и прибра.

Въздействието беше забележимо по-бавно. Когато започнах да се чувствам малко замаян, дон Хуан се приближи до мен и, държейки главата ми с ръце, ми помогна да легна на лявата си страна. Каза ми да опъна крака и да се отпусна, а след това ми помогна да сложа дясната си ръка пред тялото, на нивото на гръдния си кош. Той завъртя китката ми така, че дланта да прилепне до сламеника, за да може да поеме тежестта ми. Не направих нищо, за да му помогна или попреча, защото не знаех какво прави.

Той седна пред мен и ми каза да не се интересувам от нищо. Каза, че пазителят ще дойде и че „седалката ми е на първия ред“, за да го видя. Каза ми още, между другото, че пазителят може да причини огромна болка, но че няма начин това да се предотврати. Каза, че преди два дни ме е накарал да седна, когато преценил, че ми е дошло много. Посочи дясната ми ръка и каза, че нарочно я поставил в тази позиция, за да мога да я използвам като лост, когато пожелая да се изтласквам.

Докато ставаше всичко това, цялото ми тяло се вдърви. Исках да насоча вниманието му към факта, че ще ми бъде невъзможно да се изтласкам, защото съм загубил контрол над мускулите си. Опитах се да произнеса думите, но не можах. Той обаче изглежда ме беше предусетил и ми обясни, че номерът е във волята. Настоя да си припомня момента преди години, когато бях пушил гъбите за първи път. В онзи случай бях паднал на земята и бях отскочил отново на краката си посредством действие, което тогава той нарече моя „воля“. Бях се „помислил изправен“. Каза, че всъщност това е единственият възможен начин да станеш.

Това, което казваше, за мене беше безполезно, защото не си спомнях какво наистина бях направил преди години. Имах непреодолимо чувство за безнадежност и затворих очи.

Дон Хуан ме сграбчи за косата, буйно разтърси главата ми и повелително ми нареди да не затварям очите си. Аз не само ги отворих, но направих нещо, което сметнах за удивително. Аз действително казах:

— Не знам как станах онзи път.

Стреснах се. В ритъма на гласа ми имаше нещо много монотонно, но това определено беше моят глас. Въпреки това искрено вярвах, че не бих могъл да го кажа, защото преди минута бях неспособен да говоря.

Погледнах дон Хуан. Той обърна лицето си настрани и се засмя.

— Аз не казах това — казах аз.

И отново бях стреснат от гласа си. Почувствах се въодушевен. Говоренето при тези условия стана един ободряващ процес. Исках да помоля дон Хуан да обясни моя говор, но открих, че отново не съм способен да произнеса нито дума. Ожесточено се мъчех да изговоря своите мисли, но беше безполезно. Предадох се и в този момент, почти неволно, казах:

— Кой говори, кой говори?

Въпросът накара дон Хуан да се засмее така силно, че в един момент се олюля настрана.

Очевидно беше ми възможно да казвам прости неща, доколкото зная какво искам да кажа.

— Аз ли говоря? Аз ли говоря? — попитах аз. Дон Хуан ми каза, че ако не престана да правя лудории, той ще излезе, ще легне под рамадата и ще ме остави сам с моята шутовщина.

— Не е шутовщина — казах аз.

Бях много сериозен в това. Мислите ми бяха много ясни. Тялото ми обаче беше вдървено. Не го усещах. Не се задушавах, както веднъж в миналото при подобни обстоятелства. Беше ми комфортно, защото не можех да почувствам нищо. Изобщо нямах контрол над волевите си процеси и въпреки това можех да говоря. Хрумна ми мисълта, че щом мога да говоря, навярно бих могъл да стана, както беше казал дон Хуан.

— Горе — казах аз на английски и за част от секундата бях горе. Дон Хуан поклати глава, невярвайки и излезе от къщата.

— Дон Хуан! — извиках аз три пъти. Той се върна.

— Свали ме долу — казах аз.

— Свали се долу — каза той. — Изглежда се справяш много добре.

Казах „долу“ и изведнъж загубих стаята от погледа си. Не можех да видя нищо. След миг стаята и дон Хуан отново се върнаха в зрителното ми поле. Помислих, че сигурно съм легнал с лице към земята н че той ме е сграбчил за косата и е повдигнал главата ми.

— Благодаря ти — казах аз с много бавна монотонност.

— Няма защо — отговори той, пародирайки интонацията на гласа ми и изпадна в нов пристъп на смях.

След това взе някакви листа и започна да разтрива ръцете и краката ми с тях.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Разтривам те — каза той, имитирайки моята болезнена монотонност.

Тялото му се разтърси от смях. Очите му бяха блестящи и приветливи. Хареса ми. Почувствах, че дон Хуан е милостив, честен и забавен. Не можех да се смея с него, но бих искал. Завладя ме друго чувство на въодушевление и се засмях. Звукът беше така ужасен, че за миг дон Хуан се слиса.

— По-добре да те заведа в канала — каза той, — иначе шутовщината ги ще те убие.

Той ме вдигна на крака и ме накара да ходя из стаята. Малко по малко започнах да усещам глезените си, краката и накрая цялото тяло. Ушите ми се пръскаха от едно особено налягане, сякаш усещах крак или ръка, които са „заспали“. Почувствах огромна тежест на тила и на темето.

Дон Хуан ме натика в напоителния канал зад къщата. Потопи ме три пъти, напълно облечен. Студената вода намаляваше постепенно налягането и болката, докато всичко изчезна.

Смених дрехите си в къщата и отново почувствах същото отчуждение, същото желание да стоя мълчаливо. Този път обаче забелязах, че това не беше яснота на ума или сила да се съсредоточа. По-скоро това беше вид меланхолия и физическо изтощение. Накрая заспах.