Фантастично пътешествие (Мисия в тялото на човека)

— Ще го издърпам нагоре, в алвеолата — заяви Грант.

— Внимавайте щом стигнете до алвеолата! — предупреди го Майкълс. — Не знам как ще ви въздействат вдишването и издишването, но е възможно да се озовете в ураган.

Грант се придвижваше нагоре, теглейки шнорхела, като търсеше в меката податлива тъкан опора за сграбчващите си пръсти и ритащите си крака.

Главата му се показа през стената на алвеолата и изведнъж се озова в друг свят. Светлината от „Протей“ проникваше през дебелите тъкани, но беше силно приглушена, а алвеолата приличаше на огромна пещера, чиито стени блестяха влажно в далечината.

Около него имаше скали и камъни с различни размери и окраска, които искряха във всички цветове на дъгата, отразявайки миниатюризираната светлина, която им придаваше лъжлив блясък. Можеше да се види, че ръбовете на скалите остават замъглени дори и в отсъствието на бавно движеща се течност, която да предизвика този ефект.

— Това място е пълно със скали — заяви Грант.

— Прах и песъчинки, предполагам — чу се гласът на Майкълс. — Прах и песъчинки. Следствие от цивилизования живот и дишането на нефилтриран въздух. Белите дробове са еднопосочни — можем да поемем прах, но не е възможно да го изкараме отново навън.

— Опитайте се да държите шнорхела над главата си — намеси се Оуънс. — Не искам в него да влиза течност. Започваме.

Грант го вдигна високо.

— Оуънс, кажете ми, когато приключите — изпъшка той.

— Ще ви кажа.

— Работи ли?

— Със сигурност. Избрал съм импулсно поле, което действа на бързи тласъци към… Всъщност, няма значение. Същността е в това, че полето не е достатъчно дълго за да въздейства върху течности или твърди вещества, но миниатюризира газовете с голяма скорост. Разширил съм полето извън Бенеш, в атмосферата на операционната зала.

— Безопасно ли е? — попита Грант.

— Това е единствения начин да си набавим достатъчно въздух. Необходим ни е хиляди пъти повече въздух, отколкото съдържат изобщо дробовете на Бенеш. Дали е безопасно? Боже мой, човече. Та аз го всмуквам през тъканите на Бенеш дори без да наруша дишането му. Ех, само да имах по-дълъг шнорхел.

Гласът на Оуънс звучеше възбудено като на младеж, който е на първата си любовна среща.

— Как ви въздейства дишането на Бенеш? — каза в ухото му гласът на Майкълс.

Грант огледа бързо алвеоларната мембрана. Изглеждаше разтегната и опъната, така че предположи, че наблюдава бавния край на вдишване. Бавно по няколко причини — забавено заради хипотермията, а също и поради изкривяването на времето, предизвикано от миниатюризацията.

— Всичко е наред — каза той. — Не забелязвам нищо особено.

Но в този момент чу глухо стържене. Звукът бавно се засилваше и Грант разбра, че започва издишването. Стъпи по- здраво и хвана шнорхела.

— Работи чудесно — каза ликуващо Оуънс. — Досега не е правено нищо подобно.

Грант усети движението на въздуха около себе си, докато белите дробове продължаваха своето бавно, но ускоряващо се свиване и шумът от издишването ставаше все по-силен. Краката му се отлепиха от пода на алвеолата. В нормален мащаб въздушният поток в алвеолите беше незабележимо слаб, но по миниатюризираната скала изглеждаше като торнадо.