Камъче в небето
- Автор: Азимов Айзек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъче в небето». Краткое содержание книги:
Но може ли да има победител в подобна битка и на чия страна е правото?
Значи, ще трябва да се добере до доктора.
Как му беше името? Шект?… Шект, точно така.
Толкова малко знае за този кошмарен свят. Ако поеме през нощта, нищо чудно да се забърка в поредната неразбираема каша, или да се натъкне на някоя от радиоактивните зони, където го дебнеше смъртна опасност. И така, изпълнен с решимостта на човек лишен от друг избор, той тръгна право по шосето.
Едва ли щяха да го очакват преди вечеря, а дотогава ще бъде доста далеч. Те не притежаваха Докосването, за да осъзнаят липсата му.
През първия половин час от пътя бе обхванат от приятна възбуда — най-сетне бе предприел нещо, направил бе решителен опит да промени положението си в тази нова и непозната обстановка. Имаше цел, не както когато се въргаляше в болничната стая в Чика.
Още го биваше, за човек с неговата възраст. Скоро ще им покаже на всички.
Измина още няколко крачки и спря… Закова насред шосето, защото едва сега осъзна, че долавя нещо, което бе забравил… нещо много важно.
Чувстваше присъствието на чуждото Докосване, допирът до непознатия ум, онзи, с когото се беше сблъскал, когато веднъж се опита да достигне сияещия хоризонт и Арбин го върна. Умът, който ги следеше откъм Министерската земя.
Сигурен бе, че е същият… следеше го, някъде зад него.
Заслуша се внимателно — или, по-точно, напрегна вътрешните си сетива и най-вече своето собствено Мислено докосване. Чуждото присъствие не скъсяваше дистанцията помежду им, но продължаваше да бъде съсредоточено върху него — върху ума му. Беше обгърнато във враждебност и отчаяние.
Постепенно и други неща започнаха да придобиват по-ясни очертания. Човекът, който го следваше, държеше на всяка цена да не го изпуска от полезрението си, а освен това беше въоръжен.
Шварц се извърна предпазливо, почти автоматично и огледа внимателно хоризонта.
И в този момент Мисленото докосване се промени.
Изпълни се с подозрителност, с предпазливост към собствената си безопасност, желание да доведе замисленото докрай — каквото и да бе то. Сега вече нямаше никакво съмнение, че преследвачът му е въоръжен. Що се отнася до Шварц, той за първи път се почувства безпомощен и уплашен. Знаеше, че преследвачът е готов да го убие, но не и да му позволи да се измъкне — да го премахне при първото погрешно движение… а наоколо нямаше никой, който да му помогне.
И Шварц продължи напред, усещайки неизменното присъствие зад гърба си. Гърбът му бе схванат от постоянното напрежение. Какво усещаш, когато настъпва смъртта?… Какво усещаш?… Думите подскачаха в него, сякаш завързани на конци, докато накрая станаха непоносими.
А след това си помисли, че Докосването на неговия преследвач е единственият му шанс за спасение. Можеше да почувства нарасналото му напрежение в мига, когато другият реши да извади оръжието, приготви се да натисне спусъка, или се прицели. В този миг Шварц щеше да се хвърли на земята, да побегне, или…
Но защо? Ако му е дошъл срокът, защо не го отстранят незабавно?
Започна да губи надежда, че се е преместил във времето и отново да вярва, че е станал жертва на амнезия. Значи е престъпник — вероятно опасен — и трябва да бъде държан под наблюдение. Може би на времето е заемал отговорен пост и не могат да си позволят така лесно да го премахнат. Нищо чудно в амнезията умът му да е потърсил място за спасение от онова, което му тегне на съвестта.
Не му оставаше нищо друго, освен да крачи по опустялото шосе, следван наблизо от смъртта.
Смрачаваше се и вятърът ставаше все по-студен. Шварц смяташе, че е началото на декември, значи, нямаше нищо странно, че слънцето залязва в четири и половина. Беше хладно, но не колкото би трябвало да е по тези ширини. Стигнал бе до извода, че климатичните промени са в резултат на това, че Земята (ако това бе Земята) вече не разчита изцяло на Слънцето за получаване на топлинна енергия. Известна част от топлината се излъчваше от радиоактивните зони, заемащи милиони квадратни мили, макар почвата да не бе засегната на дълбочина.
Със спускането на тъмнината преследвачът скъси дистанцията между тях. Все още беше нащрек и готов на всичко. Изглежда бе далеч по-трудно да следи Шварц в мрака. Но все пак, беше го проследил през онази нощ, когато се отправи към сиянието. Или сега не желаеше да рискува?
— Ей! Ей, приятел…
Гласът бе носов, малко писклив. Шварц замръзна.
После се обърна, бавно, предпазливо. Някаква дребна фигура бързаше по шосето към него, размахвайки ръка. Шварц зачака.
— Ей, друже. Радвам се, да те видя. Да си призная, не е никак приятно да бъхтиш сам по пътя. Имаш ли нещо против, ако вървим заедно?