Камъче в небето
- Автор: Азимов Айзек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъче в небето». Краткое содержание книги:
Но може ли да има победител в подобна битка и на чия страна е правото?
— Ами ако не им съобщиш, че си на шейсет?
— Защо ще го правиш? Животът на шейсет и една не е шега… А и на всеки десет години има Преброяване, за да бъдат заловени всички, които са достатъчно глупави да се опитват да живеят. Освен това, нали възрастта ти е в списъците им.
— Не и моята. — Произнесе тези думи без да се замисли. Късно беше да се връща назад. — Скоро ще навърша петдесет.
— Няма значение. Могат да проверят възрастта ти по костната структура. Не си ли чувал? Няма начин да сбъркат. Следващият път ще ме спипат и мен… Хайде, твой ход е.
Шварц го погледна ужасен.
— Исксаш да кажеш, че ще те…
— Ами да, на петдесет и пет съм, но погледни краката ми. Не мога да работя, нали? Семейството ни е регистрирано като тричленно и квотата е разпределена на тази основа. Трябваше да съобщят за мен още когато получих удара и тогава щяха да ни намалят квотата. Но пък щяха да ми отсъдят предварителен Срок, а Арбин и Лоа не бяха съгласни. Глупаво от тяхна страна, защото това означава да се претрепват от работа. Ако не беше со появил ти, естествено. Така, или иначе, догодина ще ме спипат… Ти играеш.
— Следващата година ли е Преброяването?
— Точно така… Играй де.
— Чакай! — вдигна ръка Шварц. — Всички ли ги отстраняват, когато изтече Срокът? Без изключение?
— Без изключение за такива като теб и мен. Върховният министър си живее до края, а също членовете на Обществото на Древните и някой учени с особени заслуги. Но общият брой е малък. Може би дузина на година… Хайде играй де!
— И кой определя късметлиите?
— Върховният министър, разбира се. Ще играеш ли?
Но Шварц се изправи.
— Няма смисъл. И без това те матирам в пет хода. Дамата взима твоята пешка, трябва да преместиш офицера за да прикриеш царя, аз ти давам шах с офицера си, ти преместваш топа, втори шах с дамата, отново прикриваш с офицера, дамата го взима, остава ти да играеш с пешката и моята дама те матира. Добра игра — добави автоматично той.
Грю втренчи невярващ поглед в дъската, сетне нададе тъжен вик и я блъсна с юмрук. Светещите фигури се разлетяха във всички посоки.
— Ти и твоите проклети въпроси, с които само ми отвличаше вниманието — изрева Грю.
Но Шварц въобще не го чуваше. Единственното, за което си мислеше бе, как да се изплъзне от Срока. Спомни си думите на Браунинг:
„Остарей с мен!
Най-хубавото иде…“
Но това беше на Земята, по която пъплеха милиарди и за всички имаше храна. Далеч преди настоящия миг, с неговите Срокове и със смъртта.
Шварц беше на шейсет и две.
Шейсет и две…
Умът, който убива
Мислите на Шварц следваха с методична последователност своя естествен ход. Ако не иска да умре, трябва час по-скоро да напусне фермата. Остане ли където е сега, неминуемо ще бъде открит през следващото Преброяване, а след това го чакаше гибел.
Тогава, да напусне фермата. Но къде ще отиде?
Може би… в болницата… в Чика? Веднъж вече там се погрижиха за него. С какво ли бе събудил интереса им? Може би са го сметнали за подходящ „случай“? Дали още не е такъв? Сега вече можеше да говори, щеше да им разкаже за симптомите си, на което преди не беше способен. Би могъл дори да им опише Мисленото докосване.
Всъщност, какво щеше да им разкаже за Докосването? Може би само си въобразяваше?… Никой от околните не притежаваше нещо подобно. Нито Арбин, нито Лоа, или Грю. Знаеше го със сигурност. Никой от тях не можеше да определи дали Шварц е наблизо, или може да ги чува. Да си признае честно, едва ли щеше да победи и Грю на шах, ако не беше…
Ами да, шахът и сега си беше доста популярна игра. Хората едва ли щяха да я играят ако притежаваха Докосването. Със сигурност.
И така, отново беше различен от другите — някакъв особен психологичен екземпляр. Едва ли щеше да е весел този живот на особняк, но при всички случаи бе за предпочитане пред смъртта.
Имаше още една възможност, която му хрумна току що. Кой знае защо си представи за миг, че никога не е имал амнезия, а наистина се е преместил във времето. Значи, не само притежаваше Докосването, а и бе човек от миналото. Беше исторически екземпляр, рядко изкопаемо от древността и никой не би си позволил лукса да го убие.
Ако въобще му повярват.
Хъмм, ако наистина му повярват.
Докторът щеше да му повярва. Шварц бе доста брадясал в онази сутрин, когато Арбин го отведе в Чика. Помнеше го съвсем ясно. Но след това брадата му не поникна повече, сигурно се бяха погрижили по някакъв начин за това. Значи не грешеше — докторът наистина знаеше, че той — Шварц — някога е имал окосмяване по лицето. Можеше ли това да е от значение? Грю и Арбин никога не се бръснеха. Грю веднъж му каза, че само животните били окосмени по тялото си.