Практически ефект [The Practice Effect - bg]

— … нямам представа защо домъкнаха този чужденец. Щял да ни помага. Какво толкова ще ни помага? Ама голям шум се вдигна вчера около него…

— Да, бе — обади се друг глас. — Хубаво си живуркахме значи. По малко мъчения, рядко някой неочакван инцидент, практиката — без голям зор…

Гласовете затихнаха заедно със стъпките в коридора.

Денис приседна и потрепери. Беше съвсем гол — този път не бяха допуснали предишната грешка да оставят всичките вещи на един опасен магьосник. Опипа наоколо и придърпа дрипавото одеяло, което му бяха дали.

Някой до него изстена. Беше съкилийникът му, загърнат с другия край на мръсната завивка.

— Арт! Арт! — повика го Денис. — Събуди се! Това е моето одеяло!

Дребният крадец отвори очи, погледна го и облиза мъчително изпръхналите си устни.

— Защо да ти го давам? Заради теб ме тикнаха тук. Трябваше да си плюя на петите веднага щом се разкрещя от покрива.

Денис трепна. Арт беше напълно прав, разбира се. Във вълнението си при вида на робота и на Прасльо, дори не си бе дал сметка, че са на открито. Нито един уважаващ себе си авантюрист не би постъпил толкова глупаво.

Но, от друга страна, той бе обикновен човек със своите слабости. При това последните две седмици бе живял под огромно напрежение. Може и да е смятал, че се е примирил с мисълта да бъде откъснат завинаги от своя роден свят, но едва ли подсъзнанието му е било на същото мнение.

Само дето не можеше да го обясни на Арт. Не и докато мръзнеха в тази влажна килия.

— Арт, съжалявам за тази бъркотия — произнесе бавно Денис. Трябваше да си върне поизгубеното доверие на този толкова способен съюзник. За Арт той все още беше магьосникът. — Върни ми одеялото, инак ще те превърна в жаба и ще взема и двете.

Произнесе тези думи с равен и спокоен глас, но очите на Арт се разшириха от ужас. Изглежда, авторитетът на Денис все още не се беше сринал, въпреки глупавата му грешка на покрива. На везните натежаха и предишните му постижения.

Арт изсумтя недоволно, но му хвърли едната завивка.

— Да ме събудиш като дойде закуската — нареди той. — Ако е помия, гледай да я превърнеш в нещо, което става за ядене!

Той се претърколи на другата страна и се зави през глава.

Денис също се усука, доколкото можа, опитвайки се да практикува одеялото в пухена завивка, докато барон Кремер измисли как да постъпи с него.

Времето се влачеше мудно. Само стъпките на тъмничарите в коридора нарушаваха от време на време тишината. Гласовете им отекваха ясно в килията и той скоро осъзна, че репликите, които повтарят, целят да поддържат мрачното състояние на подземието.

— Ама че е влажно и тъмно тук — произнесе първият тъмничар, докато минаваше край тяхната килия.

— Аха. Влажно. Тъмно — повтори другият.

— Хич не ща да съм на мястото на тия нещастници. Тук долу е отвратително.

— Да бе. Отвратително.

— Ще престанеш ли да повтаряш след мен? Трябва ли аз да върша цялата работа? Напъни си тъпия мозък и измисли нещо оригинално!

— Ъхъ. Оригинално. Къде ти…

Ето значи как поддържаха този нездравословен интериор. Вероятно затворниците бяха твърде потиснати от злата си участ, за да се съпротивляват по някакъв начин. А може би Кремер бе наел няколко местни мазохисти, за да се позабавляват в зандана, като същевременно го практикуват.