Песента на гарвана
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Искра Мечкуева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Песента на гарвана». Краткое содержание книги:
— От колко време си тук? — попита тя.
— Достатъчно дълго, за да се възхитя на твоето спокойствие, твоята концентрация и елегантността ти — каза с плътен, нежен глас. — Ти си като кошута, спряла в края на гората, за да се ослуша не иде ли някаква опасност от гъсталака.
Очите на Жана се разшириха. Никога не бе мислила са себе си като за сърна. Не можеше да си представи, че Гарвана я бе видял изящна, елегантна и неговото откровение й се стори като някаква въздушна, нематериална милувка, която я разтърси.
— Готова ли си вече за почивка? — попита Гарвана и хвърли едно око към скицника.
— Ръката ми направо изтръпна! — каза тя. — Не знам откога не съм рисувала часове наред. Тук има толкова много неща, толкова много емоции, и съвсем недостатъчно време, за да уловиш дори и най-слабото ехо на този земен рай…
Гарвана взе от ръцете й скицника и моливите и внимателно ги прибра.
— Последвай ме — каза той и нарами раницата.
— Искам да ти покажа нещо.
Жана тръгна след него без колебание. Навлязоха в гората, където никаква следа не подсказваше за човешко присъствие. След няколко секунди морето вече не се виждаше, не се чуваше шумът му, не се улавяше соления му аромат. Нищо не проникваше в обгърнатото с мъх мълчание — нищо, освен крясъкът на самотен гарван.
— Стъпвай по моите следи — предупреди я той. — Ще минем покрай едно малко тресавище.
Скоро гъстата гора пред тях изведнъж просветля. Излязоха на едно сечище, където осакатени кедри се бореха да намерят опора на земята, прекалено, влажна, за да ги издържа. Повърхността изглеждаше стабилна, но стъпките на Гарвана веднага се напълниха с вода, процедила се от тежестта му през хумуса. Водата наоколо беше в изобилие. Земята бе покрита с малки локви, в които водата имаше цвета на чай заради танина, който тя извличаше от околната гора. Водата се процеждаше едва-едва в малки ручейчета и поточета, които се събираха в една рекичка. Беше абсолютно чиста, абсолютно уникална с кехлибарената си прозрачност.
Точно зад тресавището се виждаше малка колиба. Стените й бяха от кедрови трупи, покривът — от кедрови дъски. От всеки процеп между дъските на покрива растеше мъх, който висеше по стените. Все пак колибата не беше много стара — стъклените й прозорците блестяха срещу тъмната гора, а входната врата беше с метални панти.
— Как я откри? — попита тихо Жана, застанала до Гарвана.
— Построих я със собствените си ръце.
Тя се обърна и го погледна. Очите му бяха много черни, но бистри и ясни като рекичката, покрай която минаха. Той беше вперил поглед в малката колиба, но очите му търсеха нещо друго от миналото, нещо, което често го навестяваше. Високите му скули, правия му нос и силната линия на брадичката му никога не бяха изглеждали така твърди, толкова изразителни. Един мъж, изваян от вечността на земята.
— Ела — каза тихо Гарвана и й подаде ръка. Топлата и твърда длан накара кожата й да настръхне. Тя преплете пръсти в неговите, докато той я водеше към входа. Нямаше ключалка на вратата, нямаше нищо, което държи настрани натрапниците. В рая просто нямаше натрапници — само един мъж и една жена на земята, която не познаваше времето.
Гарвана отвори вратата, взе Жана на ръце и я внесе в убежището, което си беше построил преди години. Остави вратата отворена, за да влиза кедровия аромат и неземното сияние на светлината, която се процеждаше през мъха.
В просторната стая имаше малко мебели — само маса, един стол и няколко рафта, по които бяха подредени красиви разноцветни черупки и стъклени рибарски плавки, преплували огромния Пасифик, за да достигнат до далечния бряг. В огнището, направено от гладки камъни, пламтеше огън. Близо до него, върху сламеник бяха сгънати няколко одеяла.
— Трябваше по-рано да те доведа тук — каза Гарвана и я целуна по косата. — Но тук има само една стая, само едно място за спане, а аз толкова се мъчих да държа ръцете си далеч от тебе. — Усмихна се почти тъжно — Провалих се направо грандиозно, нали така?
— Много съм щастлива от провала ти! — каза Жана и впи устни в мускулестата му шия. — Обичам ръцете ти, Гарване, и искам да ги усещам по тялото си.
Силните му длани се свиха, когато той прошепна името й, сграбчиха я и я вдигнаха така, че той да може да се изравни с устните й. Неговият вкус се разнесе по тялото й като морски вятър. Гарвана издаде тих, гърлен звук, като почувства как тя се плъзга по твърдото тяло. С едната си ръка той притегли хълбоците й, притисна ги към своите и започна много бавно да се движи. Тя потрепери и се остави на силата му, познала отново щастието, че той я желае.