Песента на гарвана
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Искра Мечкуева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Песента на гарвана». Краткое содержание книги:
Жана погали с пръсти скицника, а щастието накара очите й да заблестят с цветовете на морето.
— Не — рече развълнувано. — Въобще нямам работа в Масет и изобщо не бързам да се връщам. Искам да прекарам още няколко дена тук. С тебе.
Щастливата й, почти боязлива усмивка, накара Гарвана да се пресегне и крепко да я привлече в прегръдката си. Вдъхна чистия и женствен аромат и затвори очи. Не можеше да повярва на щастието си — още няколко дена.
И ако все пак съвестта му започнеше да го залива с високопарни упреци, че отново се е възползвал от признателността на Жана и я задържа далеч от цивилизацията, от нейния начин на живот, който ще я грабне от него толкова сигурно, колкото нощта поглъща слънцето от небето, то той просто щеше да обърне внимание на тази своя неспокойна съвест, че става въпрос само за няколко дена, само няколко, а пред нея има хиляди, десетки хиляди други дни. Вече знаеше, беше уверен, че даже и след като чувството за благодарност затихнеше и бъдеше забравено, тя нямаше да поглежда назад със съжаление за тези няколко дена, прекарани с един самотен гарван.
— Намерих ти и няколко молива. Изглеждат малко смешни — каза Гарвана с глух глас. — Ейнджъл ги е оставила на кораба заедно със скицника. Искаш ли да видиш дали ще ти свършат работа?
— Разбира се! — каза Жана. Прегърна едрото му тяло толкова силно, че чак ръцете я заболяха и след това го пусна неохотно.
„Смешно изглеждащите“ моливи бяха всичко, от което се нуждаеше в момента, за да приключи със скиците си. Разгледа ги внимателно. Да, точно такива й бяха нужни. Когато вдигна глава, забеляза, че Гарвана я наблюдаваше напрегнато.
— Докосваш ги така, сякаш са вълшебни — каза той.
— Вълшебни са — отвърна кратко Жана. — С тях мога да рисувам. Без тях — все едно съм славей, който не може да пее любовна песен.
— Или с други думи — гарван. Гарваните пеят любовни песни само в сънищата си.
Жана се поколеба, завладяна от съжалението и примирението, прозиращо в думите му.
— Може би любовната песен на гарвана е най-хубавата, най-прекрасната от всички — каза нежно тя. — Той не иска останалите да я чуят и затова я пее мълчаливо.
Няколко дълги мига Гарвана се взираше в нея, преди да се усмихне тъжно.
— Имаш най-красивите очи, които някога съм виждал. Приличат на гора, обгърната от мъгла. Сребристи и зелени, искрящи от живот.
Жана не знаеше какво друго да каже, освен „Обичам те“. А точно това Гарвана не искаше и да чуе. Отвърна му със същата тъжна усмивка. Гарвана взе моливите от ръцете й и внимателно ги постави, заедно със скицника, в една раница. Тя го последва по паянтовия док. Вече бе свикнала с дървените трупи, но все още не беше толкова опитна като Гарвана. С огромно облекчение почувства под краката си скалистия бряг.
— Едно време тук имаше пътечки — отбеляза Гарвана.
Вдигна едрата си ръка и посочи към брега. Бреговата ивица беше обрасла с издръжливи на сол растения, поникнали над линията на прилива, и заедно с кедрите, царската папрат и мъха образуваха почти непроходима джунгла. Едва направила първите няколко стъпки в гъстата плетеница от клони и мъх, Жана разбра, защо, за да отидат някъде, хората от племето хайда разчитат много повече на своите канута, отколкото на собствените си крака.
Скалите се виждаха единствено там, където приливът отмиваше пръстта от земята. Останалата част от залива беше покрита с гъст, непроходим, многоцветен жив килим. Често земята беше прекалено влажна дори и за могъщите кедрови дървета. На много места се виждаха тресавища. Дори и в самата гора, почти никъде не можеше да се види дървесна кора — просто дърво. Повърхността на стволове и клони беше обрасла с мъх. Обширни килими от мъх, иначе изглеждащи стабилно, образуваха капани, които сякаш само очакваха в тях да стъпи нечий невнимателен крак. Често дърветата растяха толкова нагъсто, че буквално не бе възможно да промушиш и пръчка между тях. Животинският свят беше богат, но почти невидим в джунглата, и вероятно поради това човекът не представляваше сериозна опасност за животните. Направо беше невъзможно да се ловува — дори по-едри животни като мечки или елени — по простата причина, че ловецът виждаше на не повече от метър-два пред цевта на пушката си.
От друга страна, ако земята бе непроходима, то същото не можеше да се твърди за морето. Закътаните малки заливчета и тесни проливи предоставяха естествена бариера и защита срещу бурите и вятъра. Рибата беше в изобилие. Както и раците, скаридите и всякакви подобни морски твари. Древните хайда мъдро приемаха даровете на морето и използваха само тясната ивица земя на границата на прилива. Точно там те бяха построили колибите си от кедър, там бяха издялали и своите тотеми — високи, колкото най-високото кедрово дърво. Обърнати към морето, те сякаш се къпеха в соления морски вятър. Гарвана показа на Жана издяланите от дърво стилизирани символи и й обясни какво представляваха — делфин, жаба, сьомга. На върха на всеки идол стояха орел или гарван с широко разперени крила.