Песента на гарвана
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Искра Мечкуева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Песента на гарвана». Краткое содержание книги:
— Какво ще правиш, докато аз рисувам? — попита Жана. Посочи с жест скицника с молива си.
— Ще правя това, за което дойдох. Ще мисля.
Жана погледна крадешком към него и побърза да отклони очи. Чувстваше някак си виновна, че с непредвиденото си появяване му бе попречила да се усамоти. Той хвана леко брадичката й с ръка и вдигна лицето й.
— Дойдох в залива, защото се чувствах… Как да го кажа… Неспокоен. Но вече не е така… — Гарвана докосна с устни нейните. — Ако не исках да остана тук с теб, сега щяхме да плаваме към Масет. Хайде, започвай да рисуваш! Ще бъда наблизо, ако имаш нужда от мен. — Направи стъпка-две, но веднага се обърна — и не влизай в никоя от старите колиби! Те просто чакат оправдание, за да се срутят.
— Няма, обещавам! — рече Жана. Обърна се, за да огледа кедровите къщички, които бавно се рушаха — сякаш се връщаха към земята, от която бяха дошли. — Колибите принадлежат на други хора. Това е все едно да вляза в чужда къща без разрешение.
— Искаш да кажеш, че нямаш никакво намерение да ги претърсваш за мъниста или пък кости? — попита иронично Гарвана.
Жана погледна към невъзмутимото му лице. Бавно поклати глава.
— Няма за какво. Аз не съм археолог. Не мога да възстановя едно изчезнало вече минало по шепа мъниста или няколко кости… Искам просто да си седя, да рисувам, а духовете да ми нашепват вълшебните истории на тази древна земя.
Гарвана я погледна — погледът му изгаряше като всяка негова целувка. Докосна устните й с върха на пръстите си, обърна се и тръгна към гората.
Изчезна.
Жана примигна. Не можеше да повярва, че мъж, едър като Гарвана, може да изчезне яко дим. Направи няколко крачки напред и видя как килимът от мъх, там, където беше минал Гарвана, отново възстановява формата си. Направи още две крачки и внезапно спря. Отвсякъде я заобикаляха кедрови дървета и мъх. Нямаше небе, нямаше море, нямаше нищо друго, освен прастарата гора, която я заливаше с упойващ аромат. Докато се взираше наоколо, учудена и възхитена, и последните следи от стъпките на Гарвана изчезнаха от мъха и тя остана сама, съвсем сама.
Известно време Жана стоеше напълно неподвижна, като вкаменена, омагьосана от абсолютното спокойствие, което цареше в гората. След това, някъде измежду дърветата, се разнесе дрезгавото грачене на гарван, който търсеше своята другарка. Отдалеко дойде звук, който можеше да бъде и чакания отговор. Жана затаи дъх, напрегна слух, но не чу нищо повече. Гарванът пак изграчи, вече някъде по-далеч — блещукаща черна сянка, носеща се над безбройните нюанси на зеленото в гората.
Жана постоя още малко, обърна се и тръгна към брега. Знаеше, че ако се осмели да направи само още няколко крачки навътре в гората, ще се загуби безнадеждно. Нямаше човешки следи, нямаше маркировка, която да показва пътя, нямаше нищо, което да посочи откъде трябва да се мине. Тя тръгна по границата между морето и сушата. Спря се и дълго се взира в огромните икони от масивно дърво, символ на едно друго време, друга раса, друга култура, друг поглед върху безкрайно сложните тайни на живота. Откри няколко килнати на една страна тотеми, почти паднали на земята, намери и други, които отдавна вече бяха сгромолясали върху гъстия килим от зеленина и мъх. Намери идоли, при които кедърът беше преживял по някакъв странен начин дялкането с примитивните сечива и отново се бе върнал към живота, пускайки зелени клони. Изражението на лицата, които строго се взираха в нея гледаха измежду стройните клони, накара косата й да настръхне. Сякаш древните богове се бяха върнали в своята земя и пак те бяха властелините на този див, неземен рай, закътан в сърцето на островите Кралица Шарлота.
Когато разбра, че вече не е в състояние да възприема заредената с високоволтови емоции атмосфера, в която беше потопена, Жана намери един обрасъл с мъх пън, седна на него и скоро бе напълно погълната от скицирането. Бяха изминали няколко часа, преди да спре и се огледа. Гарвана се беше върнал. Тя можеше да почувства присъствието му с такава сигурност, каквото беше и усещането, че тези диви острови сякаш не съществуваха във времето. Погледна през рамото си и се усмихна. Черните му очи светнаха в отговор.