Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
— Да я изпратим! — викна Вайс.
Предложението се хареса на всички.
— Да я изпратим! — отговориха всички и започнаха да се приготвят. Пленените оръжия натикаха бързо в колибата и цялата армия се понесе след бедната женица, която притискаше сина си, за да го стопли със собственото си тяло, и крачеше бързо към къщи.
Строени по двама, момчетата от улица „Пал“ вървяха след нея. Вечерният здрач ги обгърна. По улиците палеха фенерите, а от магазините струеше обилна светлина по тротоарите.
Хората по улицата, които забързани отиваха нанякъде, спираха за миг при гледката на странното шествие. Отпред с разплакани очи бързаше слабичка руса женица, притиснала към себе си малко дете, което подаваше само носа си от големия шал, а след нея, по войнишки строени, по двама крачеха момчета с еднакви червено-зелени шапки на главите си.
Някои им се присмяха. Едно-две гаменчета им се присмяха дори гласно. Но момчетата не им обърнаха внимание. Самият Чонакош, който друг път за подобен смях отмъщаваше незабавно и по възможност най-строго, сега спокойно крачеше с другите, без да се засяга от закачките на разни чираци. Момчетата извършваха сериозно един свещен дълг и не можеше да ги смути и най-веселият или заядлив хлапак.
А майката на Немечек имаше достатъчно грижи, за да обърне внимание на армията, която крачеше след нея. Но пред входа на къщичката на улица „Ракош“ тя беше принудена да спре за миг, защото синчето й се откопчи от нея и нямаше земна сила, която би могла да го вкара във входа. Немечек се освободи от прегръдките на майка си и застана пред момчетата.
— Довиждане! — каза той.
Момчетата поред се ръкуваха·с него. Дланта му пареше. После той изчезна с майка си в тъмния вход. В двора се затръшна врата, едно малко прозорче се обля в светлина. И настъпи тишина.
Когато момчетата се съвзеха, разбраха, че никой не е мръднал от мястото си. Те безмълвно наблюдаваха двора, светлото прозорче, зад което малкият герой беше положен отново в леглото си. Най-после някой въздъхна много тъжно. Челе запита:
— Какво ще правим сега?
Тогава двама-трима тръгнаха по тъмната уличка към булеварда „Юлои“. Всички бяха уморени, битката ги беше изтощила. По улицата духаше силен и студен пролетен вятър, който донасяше ледения дъх на стопените снегове от планините.
После надолу към Ференцварош закрачи друга група. Пред входната врата останаха само Бока и Чонакош. Чонакош се притесняваше, чакаше Бока да си тръгне. Но понеже той не мръдна, тихо попита:
— Тръгваш ли?
Бока промълви тихо:
— Не.
— Оставаш ли?
— Да.
— Тогава… довиждане!
Чонакош си тръгна с бавни, провлечени стъпки. Бока погледна след него и видя, че и той се обръща понякога. После изчезна зад ъгъла. И малката улица „Ракош“, която кротко се гушеше до шумния, изпълнен с конски тропот булевард „Юлои“, затихна в тъмнината. Само вятърът свиреше по нея и караше да звънтят стъклата на газените улични фенери. При всеки по-силен напор на вятъра стъклата подрънкваха едно след друго и полюшнатите и игриви пламъчета на газените фенери сякаш си даваха някакви тайни сигнали. В този момент в безлюдната улица стоеше само генерал Янош Бока. А когато той огледа улицата и видя, че е останал самичък, сърцето му така се сви, че Янош Бока, генералът, се облегна върху дървената рамка на входната врата и заплака горчиво.
И той разбираше и знаеше това, което никой не смееше да изговори. И той виждаше как неговият редник постепенно и непоправимо гасне. Знаеше какъв ще бъде краят и че той скоро ще настъпи. Пълководецът победител не се срамуваше, че за първи път не е мъжествен и сериозен, не искаше и да знае, че се държи като дете, и продължаваше да плаче и хлипа:
— Малки приятелю… скъпи мой приятелю… миличък мой капитане…
Мина един човек и го попита:
— Защо плачеш, момче?
Той не отговори. Мъжът сви рамене и го отмина. После дойде някаква бедна жена с голяма кошница, спря се, но не каза нищо. Погледна го любопитно и също си отмина. Сетне дойде един нисичък мъж и зави към входната врата. Оттам той се обърна и го погледна. Позна го.
— Ти ли си, Янош Бока?
Бока го погледна:
— Аз съм, господин Немечек.
Беше шивачът, носеше костюм на ръката си. Връщаше се от Буда, където беше ходил да пробва тропосания костюм. Този човек разбираше Бока и не го попита: „Защо плачеш, момче?“ — нито го изгледа любопитно, а отиде при него, прегърна умната му главица и заплака по-силно и от него. Той плачеше така, че Бока отново стана генерал.
— Не плачете, господин Немечек — заутешава той шивача.
Шивачът изтри очите си с опакото на дланта и махна във въздуха, сякаш казваше: „Всичко ми е вече все едно, поне да си поплача малко“.