Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
Русичкото момченце разказа всичко това с такъв жар, че се умори. То се закашля.
— Не говори повече — каза Бока, — друг път ще ни разкажеш. Сега ще те отнесем в къщи.
С помощта на Яно пуснаха един по един пленниците от колибата. Отнеха оръжието на тези, които бяха още въоръжени. И противниците омърлушено се заизнизваха през вратата на улица „Мария“. Тясното черно коминче пуфкаше и бълваше пара, този път като че ли на присмех. А парната резачка пищеше пронизително, сякаш и тя беше приятел на победоносната армия на момчетата от улица „Пал“.
Последен остана Фери Ач. Той продължаваше да стои до една купчина дърва, забил поглед в земята. Към него пристъпиха Колнаи и Челе, за да го разоръжат.
Бока ги спря:
— Оставете главатаря!
С тези думи той се изправи до Фери Ач.
— Господин генерал — каза той, — вие се бихте храбро!
Червеноризецът го погледна отчаян, сякаш му казваше с очи:
„За какво ми е сега твоята похвала?“
Бока се обърна и изкомандува:
— За почест!
При тази команда сред армията на момчетата от улица „Пал“ секнаха всякакви разговори. Всички вдигнаха ръка за поздрав. Пред тях, изпънат мирно, стоеше Бока, опрял ръка до шапката си. Трепна и простото реднишко сърце на болния Немечек. С голяма мъка той успя да се изправи, едва се задържа на крака, доколкото можеше, се изпъна мирно и отдаде чест. Той, бедничкият, отдаде чест на виновника за неговата тежка болест.
След като отговори на поздрава, Фери Ач си отиде, като отнесе и оръжието си. Беше единственият, който си отиде въоръжен. Останалото оръжие — прочутите копия с посребрени върхове и множеството индиански томахавки, увити в станиол, се търкаляха на купчина пред вратата на колибата. Върху третата крепост се развяваше възвърнатото знаме. В разгара на битката Гереб беше успял да го отнеме от Себенич.
— Гереб тук ли е? — попита Немечек с широко отворени от учудване очи.
— Да — приближи Гереб.
Малкото русичко момче погледна въпросително Бока. А той му отговори.
— Тук е, защото изкупи вината си. Сега му връщам отнетия чин поручик.
Гереб се изчерви.
Благодаря — каза той. После добави тихо: Но…
— Какво искаш да кажеш с това „но“?
Гереб отвърна смутено:
— Зная, че нямам право, защото това зависи от генерала, но… мисля… струва ми се, че Немечек все още е обикновен редник.
Настъпи дълбока тишина. Гереб беше прав. Сред големите вълнения всички забравиха, че този, на когото вече за трети път трябваше да благодарят за всичко, все още е редник.
— Прав си, Гереб — потвърди Бока. — Веднага ще се разпоредя. С настоящото удостоявам с чин…
Но Немечек го прекъсна:
— Не искам да ме удостояваш… не съм го направил затова… не съм дошъл за…
Бока се престори на строг. Той му се скара:
— Не е важно за какво си дошъл, а това, което си направил, след като си дошъл. Удостоявам Ерньо Немечек с чин капитан!
— Ура!
Ревнаха всички заедно. И всеки отдаде чест на новия капитан, дори подпоручиците и поручиците, а генералът, който стоеше най-отпред, отдаде чест съвсем по войнишки, сякаш той беше редник, а малкото русичко момче генерал.
Никой не забеляза, че зад гърба им през площадката прекоси бързо една бедно облечена женица, която се изпречи внезапно пред тях:
— Божичко! — изохка тя. — Тук ли си? Знаех си къде ще те намеря!
Беше майката на Немечек. Тя плачеше, горката, защото беше търсила навсякъде болния си син и тук се беше отбила само за да разпита момчетата за него. Всички я наобиколиха и започнаха да я успокояват. А бедната женица взе на ръце детето, уви го в шала си и го понесе към къщи.