Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
Като видяха това, избухна голяма врява. Червеноризците разбраха, че са загубили. Те съвсем се объркаха, когато изчезна водачът им. Единствената им надежда беше, че армията на Фери Ач ще поправи грешката. А момчетата мъкнеха и тикаха един след друг червеноризците в колибата сред нови и нови победни викове, които вече се дочуваха и при неподвижната армия, застанала пред входа откъм улица „Пал“.
Фери Ач, който крачеше напред-назад пред бойната линия, гордо усмихнат, заяви:
— Чувате ли? Сега ще дадат сигнал.
Червеноризците се бяха уговорили, щом армията на Пастор свърши боя откъм улица „Мария“, да надуят тръбата и тогава Пастор и Фери Ач да нападнат заедно. Но по това време малкият Вендауер, тръбачът на Пастор, заедно с другите беснееше, затворен в колибата, а пълната му с пясък тръба кротко лежеше с останалите трофеи в трета крепост…
Докато около парната резачка и колибата се развиваха тези събития, Фери Ач спокойно насърчаваше хората си:
— Имайте търпение. Щом чуем тръбата, ще нападнем!
Ала нетърпеливо очакваната тръба не прозвуча. Виковете и крясъците започнаха да намаляват, нещо повече, определено можеше да се каже, че долитат сякаш от затворено помещение… А когато двете войскови части с червено-зелени шапки натикаха в колибата и последния червеноризец и когато избухнаха най-победоносните викове, които някога беше чувала площадката, армията на Фери Ач започна неспокойно да се озърта. От редиците излезе по-малкият Пастор.
— Струва ми се, че е станала беля — каза той.
— Защо пък?
— Защото това не са гласовете на нашите, а чужди.
Фери Ач се ослуша. И той наистина разбра, че победните викове са чужди. Но се престори на спокоен.
— Нищо не се е случило с тях — каза той, — воюват мълчешката. Викат тези от улица „Пал“, защото са загазили.
В този миг, сякаш само за да опровергае Фери Ач, чисто и ясно прогърмя „ура“ откъм улица „Мария“.
— Ехе! — каза Фери Ач. — Това беше тържествуващ вик!
По-малкият Пастор се обади неспокойно:
— Който е загазил, не тържествува! Може би не трябваше да бъдем толкова сигурни, че армията на брат ми ще победи…
Този път Фери Ач, който беше умно момче, разбра, че не са се осъществили плановете му. Нещо повече, разбра, че цялата му армия е загубила битката, защото сега трябваше сам да се бори срещу цялата армия на момчетата от улица „Пал“. Последната му надежда, многоочакваната тръба, не се чу никаква…
Вместо нея прозвуча друг сигнал. Това беше глас на непозната тръба, която се отнасяше за армията на Бока. Тя означаваше, че и последният човек от армията на Пастор е хванат и затворен и че ще започне атаката на самата площадка. И наистина по знак на тръбата армията откъм улица „Мария“ се раздели на две, част от нея се появи при колибата, а останалата част прибяга към шеста крепост с малко раздърпани дрехи, но със светнали очи, повишен дух, закален в огъня на една победоносна битка.
Фери Ач се убеди, че армията на Пастор е победена. Миг-два той изгледа свирепо двете новопоявили се армии и неочаквано възбудено се обърна към по-малкия Пастор:
— Ако са ги победили, къде са? Ако са ги прогонили на улицата, защо не се присъединяват към нас?
Те погледнаха към улица „Пал“, Себенич дори изтича до улица „Мария“. Никъде не се виждаше човек. По улица „Мария“ премина бавно каруца, натоварена с камъни, и няколко пешеходци кротко крачеха по своите си работи.
— Няма жива душа! — отчаяно доложи Себенич.
— Какво ли е станало с тях?
Едва сега Фери се сети за колибата.
— Затворили са ги! — викна разгневено той. — Натупали са ги и са ги затворили в колибата!
Сега пък — както преди малко, за да го опровергаят — той получи потвърждение на думите си. От колибата долетяха глухи удари. Затворените тропаха с юмруци по дъските. Напразно. Този път колибата беше на страната на момчетата от улица „Пал“. Тя не се остави да й разбият вратата или стените. Тя твърдо устояваше на юмручните удари. А вътре пленниците устройваха адски концерт. Те искаха с виковете си да привлекат вниманието на армията на Фери Ач. Бедният Вендауер, на когото бяха взели тръбата, направи фуния с дланите си и до скъсване надуваше сигнала.
Фери Ач се обърна към войската си.
— Момчета — викна той, — Пастор е загубил битката! Ние сами трябва да спасим честта на червеноризците! Напред!
И както си стояха подредени в разгъната редица, те нахлуха на площадката и атакуваха бегом. Но Бока заедно с Колнаи отново се намираше върху покрива на колибата и надвиквайки тропането, писъците, адския шум под краката си, ревна: