Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
Двамата застанаха до леглото. Те бяха обикновени бедни хора, преживели много скърби, премеждия и беди, и затова не се вайкаха. Само стояха с приведени глави, заболи поглед в земята. Сетне шивачът много тихо запита:
— Спи ли?
Жената не посмя да отговори с думи, само утвърдително поклати глава. Момченцето лежеше в леглото така, че не можеше да се разбере спи ли или е будно.
Отвън на входната врата леко се почука.
— Сигурно е докторът — прошепна жената.
Мъжът каза:
— Посрещни го!
Жената излезе от стаята и отвори. На прага стоеше Бока. По лицето на жената се появи тъжна усмивка, когато видя приятеля на сина си.
— Мога ли да вляза?
— Влез, сине.
Той влезе.
— Как е?
— Никак.
— Зле ли е?
И без да дочака отговор, влезе в стаята след жената.
Сега до леглото, без да проронят дума, стояха трима. Малкият болник сякаш почувствува, че го гледат, че заради него мълчат, и бавно, мъчително отвори очи. Първо той погледна с тъга баща си, после майка си. Когато накрая видя и Бока, той се усмихна и много тихо, едва чуто запита:
— Бока, и ти ли си тук?
Бока пристъпи по-близо до леглото.
— Тук съм.
— И ще останеш ли?
— Да.
— Чак докато умра ли?
Бока не можа да отговори на този въпрос. Той се усмихна на приятеля си и после, сякаш искаше съвет, се обърна и погледна жената. Но тя вече се беше извърнала гърбом и бършеше очи с края на престилката си.
— Говориш глупости, сине — каза шивачът и закашля неловко. — Кхм! Кхм! Говориш глупости.
Този път Ерньо Немечек не обърна внимание на това, което каза баща му. Той погледна Бока и кимна с глава към баща си.
— Те не знаят — обясни той.
Бока трябваше да каже нещо:
— Как да не знаят. По-добре знаят от тебе.
Болният се размърда и с много усилия се привдигна от възглавницата и седна в кревата. Не позволи да му помогнат. Той вдигна показалец нагоре и рече много сериозно:
— Не им вярвай, каквото говорят, защото го казват нарочно. Зная, че ще умра.
— Не е вярно.
— Ти казваш, че не е вярно ли?
— Да.
Немечек го погледна строго:
— Значи лъжа?
Започнаха да го успокояват и да го уверяват, че никой не е казал подобно нещо. Но той си остана сериозен и обиден от това, че не му вярват. После си придаде важен вид и заяви:
— Давам ви честна дума, че ще умра!
Портиерката си подаде главата през вратата:
— Булка… докторът.
Докторът влезе и всички го поздравиха почтително. Докторът беше много сериозен. Не каза нито дума. Той кимна много загрижено с глава и отиде право до кревата. Хвана ръката на момчето, после погали челото му. Сетне се приведе над гърдите му и ги прислуша. Жената не се стърпя и попита:
— Извинете… господин докторе… по-зле ли е?
Докторът едва сега се обади:
— Не.
Ала той каза тези думи много особено. Дори не погледна жената. После взе шапката си и тръгна. Шивачът услужливо пристъпи да му отвори вратата:
— Ще ви изпратя, господин докторе.
Когато влязоха в кухнята, докторът кимна с глава на шивача да затвори вратата на стаята. Бедният шивач разбра, че докторът иска да остане с него насаме. Той затвори вратата. Лицето на доктора сякаш придоби изведнъж по-дружелюбен израз.
— Господин Немечек — започна той, — вие сте мъж и затова ще говоря откровено с вас.
Шивачът оброни глава.
— Вашето момче няма да доживее до сутринта. Може би дори до вечерта.
Шивачът не мръдна. Едва след николко секунди започна мълком да поклаща глава.
— Казвам ви го — продължи докторът, — защото сте беден човек и няма да ви е леко, ако ударът ви стигне неподготвен. Няма… да е лошо, ако… ако се погрижите… ако се погрижите… за това… което е необходимо в такива случаи… — Той продължи да гледа известно време шивача, после внезапно сложи ръка на рамото му. — Дръжте се! След един час ще се върна.
Шивачът не чу последните думи. Той гледаше втренчено чисто измитите плочи на пода в кухнята. Дори не забеляза, че докторът си излезе. В ума му се въртеше мисълта, че трябва да се погрижи. Че трябва да се погрижи за нещо, за което човек се грижи в такива случаи. Какво искаше да каже с това докторът? Да не би да е намекнал за ковчег?
Шивачът се дотътра до стаята и седна на стола. Нищо не можеха да изкопчат от него, жена му напразно го разпитваше:
— Какво каза докторът?
Той само клатеше глава.
Някаква особена оживеност озари лицето на болното момченце. То се обърна към Бока: