Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
— Янош! Ела тук!
Бока отиде.
— Седни на леглото ми. Смееш ли?
— Защо да не смея? Защо пък да не смея?
— Защото мога да умра, докато ти седиш на леглото ми. Не бива да се страхуваш, защото ще ви кажа, щом почувствувам, че ще умра.
Бока седна до него.
— Е, казвай!
— Слушай — започна момченцето, прегърна го през врата и приведен до ухото му, сякаш му съобщаваше някаква тайна, попита:
— Какво стана с червеноризците?
— Победихме ги.
— А после?
— После си отидоха в Ботаническата градина, там имали събрание. Чак до късна вечер са чакали Фери Ач, но той не отишъл. Накрая им омръзнало и всички си отишли.
— А Фери Ач защо не е отишъл?
— Защото го е било срам. Освен това е знаел, че ще го махнат като главатар, понеже е загубил битката. Днес на обед пак имали събрание. На него вече присъствувал и Фери Ач. Снощи късно го видях пред вашата къща.
— Тука ли?
— Да. Попита портиера дали си по-добре. — На Немечек му стана много приятно. Не повярва на ушите си:
— Лично той ли?
— Лично той.
Немечек се зарадва. Бока продължи:
— Казах вече, имали събрание на острова и вдигнали много врява. Скарали се здравата, защото всички искали да свалят Фери Ач. Само двама били на негова страна: Вендауер и Себенич. Братята Пастор били против него, защото по-големият Пастор искал да стане главатар. Накрая все пак свалили Фери Ач и избрали за главатар по-големия Пастор. Но знаеш ли какво станало?
— Какво?
— Станало така, че когато най-после се успокоили и избрали новия главатар, при тях отишъл пазачът на Ботаническата градина и им казал, че директорът няма да търпи повече този шум, и ги изпъдил от градината. После пазачът заключил острова. На моста сложили врата.
Капитанът се засмя от сърце.
— Това е много хубаво! — каза той. — А ти откъде знаеш?
— Разказа ми го Колнаи. Срещнах го, като идвах насам. Отиваше на площадката, защото съюзът на маджунарите пак има общо събрание.
При тези думи момченцето се намръщи и промълви тихо:
— Не ги обичам. Те написаха името ми с малки букви.
Бока побърза да го успокои:
— Поправили са го. Не само че го поправиха, но в голямата книга написаха името ти само с главни букви.
Немечек поклати отрицателно глава:
— Не е вярно. Казваш ми го само защото съм болен и искаш да ме успокоиш.
— Казвам ти го, защото е истина. Честна дума, истина е!
Малкото русичко момче отново повдигна показалеца си:
— Сега пък и честна дума даваш за лъжата, само за да ме успокоиш.
— Ама…
— Не говори!
Немечек му кресна. Капитанът смъмра генерала! Той му кресна в пълния смисъл на думата, нещо, което на площадката щеше да бъде непростим грях, но тук беше позволено. Бока усмихнат се съгласи.
— Добре — каза той, — щом не ми вярваш, скоро сам ще се убедиш. Те ти направиха специална почетна диплома и скоро ще пристигнат. Ще ти я донесат. Ще дойде целият съюз.
Но малкото русичко момче не повярва и сега:
— Като видя, ще повярвам!
Бока сви рамене. Той си помисли: „По-добре е, че не вярва, поне ще се зарадва повече, като ги види“.
С всичко това той, без да иска, развълнува болния. Немечек беше много огорчен от несправедливата постъпка на съюза.
— Виждаш ли — започна пак той, — те постъпиха много грозно с мен!
Бока вече не смееше да му противоречи, защото се страхуваше, че ще го развълнува още повече. Болният го попита:
— Нали съм прав?
Той се съгласи:
— Прав си.
— Макар че — продължи Немечек и·се облегна на възглавницата си — аз воювах и за тях, както и за останалите, за да запазим площадката и за тях. Зная добре, че не воювах за себе си, защото вече никога няма да видя площадката.
Той замълча. В главата му се блъскаше ужасната мисъл, че никога вече няма да види площадката. Той беше дете. Беше готов да се откаже от всичко на този свят, но не и от площадката, не можеше да се откаже от „скъпата площадка“!
И това, което не се случи през цялото време на боледуването му, се случи сега. Ужасната мисъл насълзи очите му. Той заплака не от мъка, а от безсилен яд срещу онова страшно нещо, което не му позволяваше още веднъж да отиде на улица „Пал“ при крепостите и колибата. Той видя парната резачка, навеса, двете големи черничеви дървета, от които береше листа за Челе, понеже Челе отглеждаше в къщи много копринени буби и му трябваха листа, а Челе беше конте и му беше жал да си разваля хубавите дрехи, освен това Челе го караше да се катери по дърветата и затова че беше редник. Той видя тясното желязно коминче, което пуфкаше весело и бълваше към ясното синьо небе снежнобели облачета пара, които много бързо, само след миг, изчезваха, без да остане и следа от тях. И той сякаш чу познатия писклив глас, който издаваше парната резачка, щом трионът й се допираше до цепеницата, за да я нареже на ситно.