Драконът и Джорджът
- Автор: Диксън Гордън
- Серия: the dragon and the george #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Съмналиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Драконът и Джорджът». Краткое содержание книги:
Съдържателят беше прав — имаше сериозен проблем в резултат на това, че Джим, без да се ограничава, бе изял от наличния му запас всичко, възбудило апетита му. Бе го ограбил не по-малко, отколкото ако влезеше в своя свят в някой супермаркет и си тръгнеше със сто двадесет и шест големи бута и двадесет бъчви с вино. И фактът, че Брайън поемаше отговорност за стойността на това огромно количество месо, не оправяше нещата. На първо място Джим нямаше и представа, че двамата с рицаря са станали толкова близки приятели, та единият да се задължи до такава степен заради другия. Виновно трябваше да признае, че ако ситуацията се обърне, той — в собствения си свят през двайстия век, не би имал подобна проява към човек, когото познава само от два-три дни; щеше да си каже, че другият сам си е забъркал кашата и сам трябва да се оправя.
Внезапно Джим бе озарен от вдъхновение, което проблясна в съзнанието му подобно на факла в тъмно като катран подземие. Част от паметта на Горбаш изглежда бе останала в тялото, което обитаваше. Вероятно споменът за мястото, където драконът криеше съкровището си, също бе в него, само да можеше да го извика. Ако успееше да намери съкровището, би могъл да плати на съдържателя Дик и да избави съвестта си от неловкото чувство за задължение към рицаря.
След като му стана по-добре от тази мисъл, Джим се изправи и с увереността на дракон в тъмното закрачи обратно през подземието. Изкачи се по стълбите и влезе в кухнята. Нямаше никого, освен една пълничка жена, горе-долу на възрастта на съдържателя, която направи реверанс при появяването му.
— Ъ-ъ… здравей — каза Джим.
— Добро утро, сър Джеймс — отговори жената.
Джим мина по коридора и влезе в стаята. Чувстваше срам при мисълта, че може да срещне съдържателя или сър Брайън, но когато прекрачи прага й, видя, че е празна. Предната врата пак бе отворена — естествен отговор на нуждата от чист въздух, досети се Джим, тъй като прозорците на хана, дори когато бяха открити, представляваха малки процепи, конструирани повече за отбрана отколкото за осветление и проветрение. Излезе навън и чу отново гласовете на Брайън и съдържателя, но отдалеч. Стояха в конюшнята, в края на постройката и се занимаваха с белия кон на рицаря, който също бе нарязан тук-таме след битката в селото.
Разговорът около коня напомни на Джим за неговите рани. Вчера почти не им бе обърнал внимание. Днес обаче ги усещаше — не много силно, сякаш бе нарязал с бръснач цялото си лице при небрежно бръснене. Тялото на Горбаш изпита внезапна нужда да ги оближе и той откри, че с подвижния си врат и дългия си език без трудности достига всяка една рана.
След като почисти разрезите с език, болката от раните утихна до такава степен, че му позволи да ги пренебрегне. Изправи се, огледа наоколо и на по-малко от три метра забеляза Ара да седи на хълбоци и да го наблюдава.
— Добро утро — каза Джим.
— Достатъчно е добро — отвърна Ара. — Прекара цялата нощ в това място, нали?
— Ами да — потвърди Джим.
— Както искаш — изсумтя мрачно Ара. — Няма да ме видиш да вляза в някой от тези сандъци.
— Изобщо не си влизал вътре?
— Не, разбира се — изръмжа вълкът. — Те са за хора. Има нещо изнежено във всички хора, Горбаш, дори когато могат да се оправят сами като този рицар и стрелецът. Нямам предвид само, че са с изнежено тяло, искам да кажа, че психиката им е изнежена. Цели десет години са им нужни, за да се научат да се грижат за себе си, а никога не преодоляват тази черта. Помнят, че са ги глезили и хранили и че са се грижили за тях и след време, когато имат възможност, се опитват да нагласят нещата така, че да глезят някой друг и да се грижат за него. Когато остареят и станат слаби, са годни единствено за това — все повече глезене и грижи. Не е за мен, Горбаш. Първото предупреждение, че съм станал слаб, ще бъде когато ми разкъса гърлото някой, за когото съм мислил, че не е по силите му да го стори.
Джим леко потрепери. Тази оценка за човешката природа бе като капак върху вината му за снощното угаждане и го нарани по-силно, отколкото ако я бе чул в друг момент. След това се сети за нещо:
— Но ти хареса вчера Даниел да те чеше под ушите — каза той.
— Тя го направи, не съм я молил — тросна се Ара. — Ха! Почакай да се увлече по теб.
— Да се увлече по мен?
Челюстите на Ара се разтвориха в една от неговите безгласни вълчи усмивки.
— Познавам я. С твоите глупости, че имаш дама, която е човек, Горбаш! Сега са две!
— Две? — каза Джим. — Мисля, че си въобразяваш.
— Така ли? Иди и виж сам. Тя е хей там, зад дърветата с оня стрелец.
Джим погледна накъдето сочеше муцуната на Ара.
— Може и да ида — каза той.