Обектът на престъплението
- Автор: Еберхарт Майкъл
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обектът на престъплението». Краткое содержание книги:
Когато извика, тя вдигна полата си нагоре и също хукна. Розовите й гащички му намигаха на всяка крачка.
— По дяволите! — изруга той. — Много съм стар за това!
Настигна я едва след две пресечки. Улови я за лакътя и рязко я обърна. В продължение на минута не можа да си поеме дъх.
— Робин! — успя да изсумти най-накрая. Оглеждаше косата, очите, преценяваше ръста й. Нещо не беше както трябва. Беше руса, но носът беше друг. Беше висока колкото би трябвало да е Робин, но пък видя, че е с десетсантиметрови токчета.
— Какво искаш? — извика проститутката. Мак видя, че ноздрите й са възпалени от кокаин.
— Ти не си Робин, нали?
— Не съм и Джулия Робъртс!
Все още я държеше за ръката. Тя разбра, че не е ченге и се опита да се освободи.
— Имаш ли медальон?
— Имам. И какво от това?
Мак не искаше цяла вечер да виси на улицата и да спори с някаква проститутка. Бръкна в деколтето й и измъкна верижката. С другата ръка напипа снимката на Робин и сравни медальоните. Още от пръв поглед се виждаше, че са различни.
— Съжалявам — смотолеви задъхано. — Не си тази, която търся.
Той мушна медальона между повдигнатите й гърди и се обърна да си върви. Само че тя не обичаше да пропъждат клиентите й, да я гонят по улицата, да й задават куп смахнати въпроси и накрая дори да бъркат в деколтето й. Особено безплатно. Мак успя да се отдалечи едва на метър, когато проститутката се хвърли на гърба му с писък и започна да го дере и рита.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че направи, шибан смотаняк такъв! — изкрещя тя и стовари токчето си върху пръстите на крака му. Мак вдигна ръка и я бутна. Жената полетя на тротоара и русата перука увисна на кестенявата й коса, закрепена само на една-единствена фиба.
Тогава, с крясъци, дотича и Хюсеин.
— Дава петдесет долара, копеле такова! Къде петдесет долара?
Мак бръкна в джоба си, извади две по двайсет и ги хвърли нагоре.
— Ето, премерете си силите! — озъби се той.
Арабинът и момичето се хвърлиха да ги вземат и се сборичкаха на тротоара. Мак изтича до колата си, качи се и потегли.
Нищо, освен огромно губене на време — каза си той. Робин можеше и да продава онази си работа, но по вида й личеше, че не би го правила в Холивуд. Тук висяха само наркоманите. Не можеше да си обясни защо Барет послуша онзи смахнат островитянин. Е, парите бяха негови. Щом искаше да пропилее определеното от съда време за подобни глупости, негова работа. Мак нямаше нищо против, стига чековете да са истински.
Глава четиринайсета
Шон все още ходеше да обядва в „Старото пристанище“ веднъж-два пъти месечно. Там сервираха огромни порции, а освен това доста от старите пристанищни плъхове от времето на баща му се отбиваха, за да хапнат преди работа. Бяха същите, които присъстваха в нощта, когато неговият старец получи сърдечната криза. Само че сега някакъв друг тип със зачервено лице заемаше любимото му място — оттам най-добре се виждаше телевизора.
— Е, Шон, какво да бъде? — попита Блейн иззад бара. Държеше заведението от четирийсет години, а освен това беше и един от най-добрите клиенти на заведението. Доказваше го прогнилото му тяло — носът му бе разяден като от проказа, зениците му сякаш плуваха в разбита сметана, клепачите му бяха подпухнали и зачервени, а вътрешностите му функционираха, когато си поискат.
— Не, нищо, благодаря.
— Скоч? — настоя Блейн и посегна към бутилката.
— Дай една наливна бира.
Още нямаше дванайсет, а всички бяха налице — Гърти, Джордж, Крейн, Вайдемайер. Нищо не се бе променило. Все още стояха същите проядени от червеи ламперии, окачените по стените рибарски мрежи и снимки на Нюпорт от Втората световна война, когато същите тези хора бяха строили военни кораби, а не трийсетметрови спортни яхти.
— Джордж, Гърти, как я карате? — махна им Шон.
— Здрасти, Шон. Здрасти, Шон — извикаха двамата един през друг и му махнаха в отговор.
— Четох, че защитаваш Чад Къртис — добави Гърти. Той бе някогашен морски пехотинец със солидно телосложение и посивяло лице, който често бъркаше в носа си с палец.
— Така е — кимна Шон.
— Напредваш, момче.
Всички кимнаха в знак на съгласие и отново насочиха вниманието си към питиетата и телевизора на стената, на чийто проблясващ екран вървеше хокеен мач.
Така беше почти винаги, само че понякога говореха за баща му, чиято слава на корабостроител и пияч — двете умения, които тук се ценяха най-много — не увяхваше с годините.
— Баща ти можеше да оплете жиците на кораба по-бързо, отколкото ще те оправи една курва — често казваше Вайдемайер с възхищение. В продължение на единайсет години той бе негов първи помощник. — Страхотен кучи син — това беше комплимент, — но имаше златни ръце.