Камъните на елфите

— Не мърдай оттук!

Демонът тъкмо се беше засилил към редицата защитници, а Цефело на крака, но все още твърде слаб, се беше опрял на стената на един фургон и даваше бързи нареждания на своите. Разстоянието между Уил и останалите мъже все повече се скъсяваше. Той вдигна юмруци над главата си и призова вълшебната сила на камъните на елфите. Нищо не последва.

През стомаха му премина болезнена тръпка — случи се онова, от което се беше опасявал през цялото време — камъните на елфите не подействаха! Това беше жестоката истина.

Но те трябваше да подействат! И Уил се напрегна отново, максимално съсредоточен да извика заложената в тях сила. Пак нищо. Но този път разбра какво става — някаква бариера в съзнанието му правеше усилията му напразни.

Сепнаха го предупредителните викове на циганите и той видя, че чудовището се беше насочило право към него. Мъжете тичаха по петите му и го мушкаха с мечовете и шпагите си, но без някакъв резултат. Нищо не можеше да го отклони от пътя му. Накрая, загубил търпение, демонът разпръсна с един замах преследвачите си като досадни мухи. На пътя му остана само една самотна фигурка, издигнала ръка към нощното небе. Уил правеше последен, отчаян напън да освободи силата, заключена в камъните. И през ум не му минаваше да избяга.

Тогава друга, тъничка фигурка изникна сякаш изпод земята и запрати една горяща факла право в лицето на чудовището. Демонът се сепна, задавен от дима, и спря за миг, а Еретрия се възползва от моментното му объркване и повлече Уил назад. Отстъпвайки заднешком, двамата обаче се препънаха в някакъв корен и се проснаха на земята Още миг и чудовището щеше да ги стъпче. Но циганите им се притекоха на помощ и започнаха да мятат горящи главни от огъня по посока на зейналата паст. Уил успя да се изправи на крака и издърпа назад Еретрия. В този миг притича Амбърли, стиснала по един прът в двете си тънички ръце, и се опита да ги прикрие някак от чудовището. Южнякът дръпна назад и нея, без да пуска ръката на Еретрия, и отново се изправи лице в лице с демона.

И изведнъж усети, че бариерата в съзнанието му изчезна, а с нея се стопи и всяко колебание. Най-после бе успял да призове скритата сила на камъните на елфите, миг преди чудовището да връхлети върху тях. Така и не разбра как го направи — може би защото беше стигнал предела на отчаянието и желанието да успее беше станало непреодолимо. Усети само, че вътре в него, за зло или за добро, бе настъпила някаква промяна. Беше смущаващо, непривично усещане, но сега нямаше време да мисли за това. Важното беше, че трите искрящосини камъка най-после оживяха и светлината, която струеше от тях, заслепи демона, прогори непробиваемата му броня и успя да прониже плътта му. Чудовището изрева от ярост и болка и само след миг лумна като гигантска факла, която най-после се разсипа в искри, и на мястото, където се бе разиграл целият този кошмар, остана само тлееща пепел.

Уил Омсфорд бавно свали ръката си, сякаш още не вярваше на очите си. На мястото на страшния грохот се бе възцарила гробна тишина. Циганите, вкаменени от ужас, се взираха в черната купчина пепел и Уил, неуспял още да отдъхне, отново бе обхванат от безпокойство. Как ли щеше да им обясни случилото се? Потърси с поглед Амбърли, но тя изглеждаше изумена не по-малко от останалите.