Камъните на елфите

Уил послушно надигна чашата. И изведнъж подскочи.

— Ботушите ми.

— Шшт! — сложи пръст на устните си тя и измъкна отнякъде ботушите му, после посочи към малката кожена кесия на кръста си. Уил въздъхна облекчено.

— Снощи май се попресили — с подчертана загриженост го изгледа Амбърли. — Заспа като агънце в разгара на веселието… Цефело нареди да те внесат тук и да те разсъблекат, но аз ги предупредих, че треската е заразна и колкото по-малко се въртят около тебе, толкова по-добре. Така че успях да те претърся преди тях и да скрия камъните.

— Добре, че поне на теб не ти се е отразило всеобщото безумство… — отбеляза Уил.

— Наистина — мрачно отвърна Амбърли, без изобщо да изглежда поласкана от похвалата. — Да знаеш, онази старица е тук, зад преградата. Цефело й е наредил да хвърля по едно око. Сигурна съм, че иска да знае и кътните ти зъби…

— Трудничко ще му е…

— Не знам… Особено ако снощната вечер се повтори. Не разбирам какво изобщо ни задържа още тук.

Уил й направи знак да му подаде камъните на елфите, прибра ги обратно в ботуша си и се наведе към нея:

— Защото трябва по някакъв начин да си върнем Артак, а засега нямаме друг избор, освен да вървим с тях… Пък и така донякъде е по-безопасно — демоните знаят, че пътуваме двама, а не с цял керван. Може би това ще ги заблуди. Освен това се придвижваме в нужната посока, и то — доста бързо.

— И не съвсем безопасно, не намираш ли? Пък и… мислил ли си какво ще правим, ако Цефело откаже да върне коня? — Ще мисля, когато му дойде времето.

— Пак ли започваш с това? — поклати глава Амбърли. — По-добре си кажи направо, че не желаеш да споделяш с мен, и толкова.

— Извинявай — погледна я Уил. — А за снощи нека не говорим повече — наистина много съжалявам. Разбери, че нямам тайни от теб, просто в последния момент решавам точно какво ще правя.

— Звучи много успокоително — отбеляза Амбърли.

— Почакай, ще ти обясня — усмихна се Уил. — Циганите пътуват „семейно“. Само че членовете на така нареченото „семейство“ не са свързани непременно с кръвни връзки. Катунарите често продават жените или децата си. Това се е превърнало в обичай. Всяко семейство има свой вожд, водач. Това е старейшината, който взима най-важните решения. Жените са в подчинено отношение — според циганите това е в реда на нещата. Сега разбираш ли защо не ти подадох чашата, а се напих пръв и защо не ти помогнах да разчистиш? Това би било проява на неуважение към техните обичаи. Циганите държат на тези неща Те смятат, че жената дължи благодарност на мъжа, който й осигурява прехрана и закрила. Ако спечелим доверието им, шансът да си върнем Артак става по-голям…

— Засега не виждам големи шансове… — поклати със съмнение глава Амбърли.

— Така е — трябваше да признае Уил. — Но това не става изведнъж. И все пак ни оставиха да пътуваме с тях, което не се случва често.