Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
Трябваха им още само няколко секунди. Птицата се спускаше към тях, застрашително разперила криле. Изведнъж Уил забеляза ездача на гърба й — тъмна фигура с неясни очертания и червеникави искрящи очи. Южнякът изтръпна под погледа на тези очи и целият му кураж се изпари.
За миг реши, че с тях е свършено. Но верният Артак с последен, отчаян отскок преодоля разстоянието, което ги делеше от гората, и тримата се озоваха под закрилата на почти непреодолимите дебри.
Жребецът се провря между дърветата и успя да излезе на тясна горска пътека. Храсталаците драскаха немилостиво лицата и ръцете на двамата ездачи. Южнякът и момичето се приведоха напред.
От ужас, изтощение и превъзбуда Артак бе станал почти неуправляем. Носеше се напред като навит на пружина — Уил чак се уплаши да не би да сбърка посоката и вместо да се отдалечат от преследвачите си, да налетят на тях. Напразно дърпаше юздите на жребеца в стремежа си да го поукроти. Вече се беше примирил, че нищо не е в състояние да накара коня да спре, и изведнъж едва не изхвърча от седлото — така рязко закова на място Артак. Спря, наведе глава и тихо изцвили. От хълбоците му се вдигаше димяща пот. Уил и Амбърли се спогледаха в недоумение.
И тогава пред тях изникна като изпод земята една висока фигура, загърната в тъмен плащ. Това стана толкова бързо, че Уил нямаше време дори да извади камъните на елфите. Тъмната фигура пристъпи напред и потупа запотения гръб на Артак. Уил зърна лицето под спуснатата качулка. Беше самият Аланон.
— Всичко наред ли е? — попита тихо той и пое от седлото Амбърли, сякаш беше лека като перце.
Момичето само кимна — още не можеше да дойде на себе си от учудване и уплаха.
— Къде се губиш, Аланон?! Вече мислехме, че си мъртъв! — възкликна Уил.
— Все бързате да ме отпишете… — промърмори друидът.
— Аланон, трябва да се измъкнем оттук час по-скоро — Уил се озърна неспокойно и заговори почти на един дъх. — Демони-те-вълци ни преследват още от Мърмидон, а и една гигантска черна птица…
— Почакай, Уил…
— … за малко да връхлети върху нас…
— Уил! — извика Аланон. Южнякът спря по средата на думата и го погледна изумено. — Ще ми позволиш ли да взема и аз думата, млади момко? Уил се изчерви и кимна.
— Благодаря. Исках да ви кажа, че засега сте в безопасност. Вождът на демоните надушва присъствието ми и се е разпоредил да бъдете оставени на мира. Омръзна му да се разправя с мен и е решил да поизчака.
— Сигурно ли е това? — Уил го погледна с известно недоверие.
— Абсолютно сигурно. Хайде сега, седнете и си поемете дъх.
Южнякът и момичето седнаха уморено на един дънер. Аланон остана прав.
— Трябва да продължим, към Арбърлън още тази вечер. Но нищо не пречи да починем малко — рече друидът.
— Как всъщност се озова тук? — попита го Уил.
— И аз бих ви задал същия въпрос — усмихна се Аланон. — Какво точно се случи при реката?
— Спаси ни Кралят на Сребърната река — отговори южнякът.
— И дори разговаря с нас — тихо допълни Амбърли.
— По-точно с теб — отбеляза Уил. — А ти, Аланон, как се измъкна? Също с негова помощ ли?
— Не — поклати глава друидът. — Аз дори не го видях. Забелязах само някаква ярка светлина, която ви обгърна, преди да изчезнете. За Краля на Сребърната река знам само, че води странно, уединено съществуване, и че се появява пред малцина. Този път избра вас, значи е имал своите основания за това. Във всеки случай успя да внесе смут в редиците на демоните, от което на свой ред се възползвах аз.
Изведнъж той се обърна към Амбърли:
— Спомняш ли си какво точно ти каза?
Момичето смутено сви рамене:
— Не… Всичко беше като насън.
— Нищо, нищо — махна с ръка друидът. — Важното е, че ви помогна. Без него и тримата бяхме изгубени.
— Да, наистина, добре че беше той. — В гласа на Амбърли се долавяше тъжна ирония. — А ти къде се дяна, друиде?
— Как къде? — озадачено я изгледа Аланон. — Опитвах се да се добера до вас. Знаех, че сте в безопасност, но нямах представа накъде ви е отнесъл Кралят на Сребърната река. Можех, разбира се, да използвам магия, но не виждах смисъл да рискувам излишно. Предводителят на демоните притежава мощ не по-малка от моята, ако не и по-голяма. Веднага щях да привлека вниманието му. Вместо това реших да продължа към Арбърлън. Надявах се да ви срещна по пътя, както и стана. Придвижвах се бавно, защото междувременно бях загубил коня си, но разчитах, че ще действате предпазливо в мое отсъствие, както се бяхме разбрали. А когато Уил използва камъните на елфите при Тресавището, успях да се ориентирам за местонахождението ви. После чух воя на демоните-вълци и разбрах, че сте се насочили към долината Рен. Така ви открих.